Още преди Гергьовден захванах едни по-реалистични пиленца. Кълвачът стана, според мен, чакаше си основата и само преди ден намерих тази кора на пътеката през парка към квартала. 





тук се вижда още телта с която е прикрепен към кората, избягвам да ги лепя, ако мога, за да са подвижни и да застанат на други място, ако им омръзне :) 






ето вече съм я намалила до невидима :) 








Добавих едно старо стихотворение - от 2005 година. Тематично.



Зелен кълвач, син кълвач 


Нарешетили са ми
до ронеж времето.
Упорстват с клюнове
по вкостената му кора -
по кожата му, (спасена?)
в черупка.
Бият здраво - до вътрешно зрение.

Зелен!  Зеленият ми кълвач - любовта.
Син! Синият - небесното отражение.


* Мисля си, че следващият ще е зелен, ако мога и да го направя в мащаб 1:1 ...Ще пробвам! 

Пиша това нещо отпивайки от глинената чаша до мен. Пиша го в пълно съзнание, макар при употребата на това вино пълното съзнание да е нещо съвсем предположително.
Когато на гости, по служебна линия, ни беше офицерът от НАТО, Смит, се почувствах задължен да го поканя на вечеря у дома, тоест на моята вила, къща, на село, там където най-се живее през летните жеги, през които жеги в града не може да се диша. Смит сдържано прие, той по принцип си беше сдържан, истински куул пич, професионалист, с каменно лице, надупчено от зле поддържани пъпки през пубертета, човек видял и патил, носител на неподправеното английско възпитание, което изключва напълно всякакви емоции, ако те не са наложени от етикета, а тук този етикет и без това не върви много, та той по принцип бе лишен от емоции в общуването си.
Смит бе човек, който живееше единствено, за да се бори с предизвикателствата. Моята покана явно бе предизвикателство за него, нашето село, с неподправения си чар бе предизвикателство за него, селската простота също бе предизвикателство, и понеже аз бях наясно с това, никак не се притеснявах да се държа естествено, както и моята жена, която съвсем не е толкова проста, колкото изглежда. Синът ни бе някъде по гаджета по това време. Той, метнал се е на мен, не страда чак толкова от младежки пъпки през пубертета.
Смит с каменно лице се остави да го заведа с раздрънкания си голф до нашата къща, с каменно лице огледа фриволния двор и подобренията по бащината и дядовата ми къща, не се смути от кривите лопати в ъгъла, нито от купчината добре завит с каквото попадне хоросан пред къщата.
Беше вечер, скоро бяха пръскали за комари и масата бе полу-готова, а мивката бе отрупана с приготвяща се салата, и други дреболии, предназначени за печене на скара. Смит бе истински джентълмен и ми спести дълбоките вдишвания на чистия вечерен селски въздух, напоен с мирис на горена трева, разцъфнал бъз и оборска тор. С каменно лице се усмихна на бай Димо, който пръскаше срещу паразити зеления лук в съседния двор и след като счете, че е обърнал достатъчно внимание на малкия ни и добре разхвърлен двор седна на масата, застлана с още мокра мушама, на която в небрежен ред ни чакаха още мокри чашки за ракия, мокри вилици, мокри йенски стъкла със салата и свещи. Седяхме под почналата да се разлиства асма.
Жена ми е ходещ оксфордски речник, но няма смелостта да говори, по която причина се прехранва с писмени преводи. Аз от своя страна смело газя из необятните ливади на Шекспир и вероятно биха ме тикнали в затвора за поразиите, които правя при това, но кой им е виновен, че искат да направят езика си световен, пък и Шекспир отдавна е мъртъв, т.е. безсилен е да ме спре, не че въобще не е безсмъртен. По тази причина Смит можеше да се радва на интересни събеседници, чиито езици са развързани нон-стоп, понеже пият редовно и живеят на чист въздух – когато единият млъкне, започва другият, а когато аз говоря, жена ми се черви, сини и поправя през зъби. След като Смит счете, че достатъчно се е преборил с леденото предизвикателство на лютата ни ракия (25 грама) и с три вилици от купата салата пред себе си, решава да премине към основното ястие и ние не му се противим, ами му го сервираме, още цвърчащо от барбекюто. Смит ще трябва да се бори с каната вино, която се появява в центъра на масата. Ние с жена ми продължаваме на ракия. Разговорът въобще протича по протокол, Смит ловко избягва опасните капани в него и умело кима, гледайки събеседника право в очите. Разказва добре премерени случки от богатата си кариера, ние се дивим и усмивките не слизат от устата ни. Колкото и да е железен обаче, от орловите ни камери не убягва факта, че сковаността на Смит като че ли е поизчезнала. Явно вече се смята в свои води, защото си признава, че редовно употребява вино и е негов добър познавач, макар да няма собствено лозе (на пенсия). Пропуска тактично факта, че на вино в кана не е свикнал, но и на нас не ни дреме. Вероятно е обърнал внимание, че на границата с Румъния тук пише Bulgaria, а не UK или нещо друго. Въобще Смит се държи геройски, поради естествената му червендалестост не му личи изпитото вино, но аз точно броя чашите и само чакам третата.
Ние междувременно също сме минали на вино. Тийнейджъра се появява, изломотва нещо на английски, иска пари от майка си и изчезва в мрака. Смит изпива последната глътка от третата чаша.
- Знаеш ли, Сегрей, - казва ми Смит, гледайки ме право в очите, с празна чаша в ръка, сочейки ме с показалеца на същата ръка. – Ти не си справедлив към жена си. Трябва повече да се вслушваш в нейните думи. Ти се държиш пренебрежително към нея. Английският ти е ужасен.
Нормално. След третата чаша от това вино всички ми признават, че харесват жена ми, а аз съм едно говедо. В отговор само повдигам каната, с явното намерение да налея вино на Смит, без да съм го питал дали иска. Той ми подава чашата си без да се противи и изчаква да я напълня, за да може да продължи.
- Въобще, аз знам малко руски - продължава Смит и се хваща за гърдите. – Душно мне! (Задушавам се!) – извиква той с такъв патос, че Сергей Бондарчук може само да си изгризе петите от яд. – Как е „задушавам се” на български?
Казваме му, а той е готов да се разплаче от радост. Разпуска вратовръзката си и разкопчава две копчета от яката си.
- Ние живеем в един макаронен свят!.... – казва Смит, жестикулирайки със свободната си ръка в гама "разбираш ли". Последва дълга тирада за космоса и западната цивилизация.
После дискутирахме за Евровизия, пяхме „Калинка, Калинка”, „Продават се, мамо, белите манастири”, после жена ми се разплака и избяга в тоалетната, а Смит отиде да я уговаря, че аз съм добър човек, после си сверявахме часовниците по спътниците на изпъстреното със звезди селско небе и намерихме Малката мечка, после Смит и сина ми правиха състезание по лицеви опори, измихме чиниите и завършихме с „Интернационала” на български.
Изпихме общо три кани с вино.
Смит спа като къпан и на другия ден ни гледа с голяма доза подозрение, учуден най-вече от факта, че не го боли глава. Попита ме сдържано какво е пил и аз му посочих лозето зад къщата. Смит го изгледа със страхопочитание. Това буренясало нещо с разкривени колове, увиснали телове и разпрострели се накъдето им падне криви лози му изглеждаше като картина от видение на човек дишал лепило. Подозрението му се усили още повече. Попита ме какви сортове грозде има там, за да знае, нали, като се пенсионира, какво да си сади и след като аз чистосърдечно му признах, че не знам, но пък и го уверих, че точно аз, а не някой друг гледам лозето, той направо реши, че не искам да споделя семейната си тайна с него. Имаше твърде обиден вид. Трябваше да му разкажа малко за това лозе.
Дирите на това лозе се губят назад във времето, но поне от дядо ми насам има що-годе достоверна история за него. Не се знае кой го е сял, но се знае как е поддържано - никак.
Баба ми, майка ми, а сега и жена ми са се клели по хиляда пъти да го изкоренят - това е традицията по женска линия. По мъжка линия традицията повелява това лозе да не се поддържа по никакъв начин. Още се говори за страшната година, в която дядо ми решил да опъне нов тел на един ред и целият ред изсъхнал в най-плодородната за лозята година на века. Този ред се съвзел, чак след като коловете се разкривили, няколко изпопадали, а телта ръждясала и започнала да се чупи.
Истината е, че това лозе се поддържа само. Това, разбира се, е тайна, която се предава само от баща на син. Дядо ми, баща ми, а сега и аз, влизаме в това лозе с нагласата, че отиваме при майка си. Външно изглежда, че вършим някаква работа, режем, връзваме, пръскаме, кършим, но всъщност това, което правим не идва от нас, а ни го казва самото лозе. Едно такова общуване се получава с лозето, приятно общуване, което кара жените ни да ревнуват и ни кара да бягаме в лозето след скандал.
Лозята около нас ги гледат по график, по книга, както трябва. Нашето обаче винаги плаши с вида си и се гледа извън графика и не както пише в книгите. Женска ръка и женски акъл не е добре да се появяват в това лозе. Двайсет лозички засях веднъж по идея на жена ми, засях ги по книга, по график, те се хванаха, разлистиха се през пролетта и увяхнаха през лятото. Сега лозето си ги съживява лека полека, виждам ги как плашливо си подават листенцата, по една, по две всяка година.
Такова е това лозе. Своенравно. И виното му съответно е своенравно. Заради това вино жените му търпят своенравността на лозето. Ама как да ги обясниш тия работи на един чужденец...
Най-накрая дадох едно шише вино на Смит и той сякаш се поуспокои.