Живеело в една съседна нам гора такова, уж обикновено, малко пухкаво сиво зайче. Още толкова малко, че не било тръгнало на училище - тъкмо сменяло млечни зъби, и му липсвали няколко зъбчета, затова говорело много смешно. Имало си братчета и сестричета и с всички тях спяло в голяма детска спалня, с петнайсет дървени креватчета, гардеробчета и нощни шкафчета. Зайчетата живеели задружно, помагали си едно на друго и гледали да не ядосват майка си, която като многодетна такава, била много уморена и поради това - леко стресната. Стряскала се от по-силни шумове и изтървавала черпака, с който бъркала супата с моркови, или изпускала ножа, с който режела зелето, или капака на тенджерата, в която варяла каша с лапад... Затова зайчетата си стояли тихо в стаята, не крещели и не се гонели, а вървели вкъщи едва ли не на пръсти, макар че ми е малко трудно да си го представя. Татко им бил изключително зает, за да изхрани цялото това домочадие трябвало едва ли не да спи на работа и у дома го мярвали съвсем за малко, а тогава бил направо изтощен и не можел да се занимава със зайчетата. Така те се занимавали едни с други - големите гледали малките, водели ги на детските полянки за игра, помагали им да си оправят легълцата, да си закопчават якенцата и да си обуват голеемите обувки - най-вече да им връзват връзките. Живеели си сравнително добре и спокойно, всеки си гледал задълженията и в заешката къща нямало кой знае какви произшествия, ако не броим сутрешните прояви на зайчето Шумолянко - въщност родителите му били дали прекрасното заешко име Янко, но братчетата и сестричките му го прекръстили...Защото шумолял! Ама шумолял ви казвам всяка сутрин много досадно. Щумолянко се събуждал рано-рано. Месецът още светел и небето било обсипано със звезди - мисля си, че и заради тях зайчето се събуждал толкова рано - винаги се удивлявало - "Ехаааа, колко много светулки - на небето е вечно лято!". Така си мислел Шумолянко като бил съвсем малък, после по-големите му обяснили нещо за звездите, но интересът му към тях се запазил и Шумолянко винаги се радвал да ги види. Едно такова неописуемо чувство на възторг го изпълвало и го връхлитал необясним чисто син порив отвътре - мислел си, че, ей сега, ако скочи - направо ще стигне звездите! Ще прескочи поне най-близката, която най-хитро му намигала току над покрива на заешката къщичка. Да се върнем обаче на шумоленето, което зайчето явно не успявало да спести на останалите тихо спящи зайчета, и всяка сутрин в спалнята клокочел тих ропот - "ШШШШШт, по-тихо, Шумолянко, стига си шумолял!" - умолявали го събудилите се, сънени зайчета. " Ишвинете" - извинявал се смешно десетки пъти Шумолянко - той опитвал, не е като да не се стараел, да се измъкне съвсем незабелязано и безшумно от детската спалня, но не му се отдавало. Първо си разтърквал шумно очетата, шумно си приглаждал ушите - съвсем без да иска, а после вече така щумолял като си обличал якето, че събуждал чак зайчето дето спяло най-до стената, а като вземел да измъква и торбичка от чекмеджето на нощното си шкафче, вече бил събудил всички зайчета в спалнята - те недоволно сумтели и поклащали неодобрително глави, шавали недоволно с ушета и го пришпорвали - "Хайдее, Шумолянко, излизай по-бърозо, остави ни да поспим." Най-сетне обут и с възможно най-шумно завързани връзки на големите сини обувки, Шумолянко се озовавал с два скока извън къщичката и се опитвал да не хлопва много силно вратата. Ако било есен, обикновено отивал да бере гъби, през лятото за ягоди, през пролетта - за левурда и лапад, киселец и коприва. Обичал разходките в тихата, още тъмна гора, когато всички са в топлите си легла и през клоните светят толкова много звезди, в този момент зайчето можело да вярва, че зведите светят само за него - и това било точно така. Вървяло през гората зайчето, поглеждало радостно нагоре и току спирало да откъсне някоя пънчушка или сърнела. На никого не пречело. Даже си позволявало да си припява тихичко - "Хей звездишкии, хеййй, вие мои фенершетаа, покашете ми пътя, осветете полянката, да намеря там гъбки, да ги ношя на мама, да ни шготви тя шупа, да похапваме шлавнооо!" . А понякога, когато вече не се стърпявало, се засилвало и подскачало високо-високо - почти до най-ниската примигваща звездица, която му била най-близка. 

Да, понякога най-малките зайчета са най-големи беладжии - и като правило и най-големи мечтатели!
"Хей звездишкии, хеййй, вие мои фенершетаа, покашете ми пътя, осветете полянката, да намеря там гъбки, да ги ношя на мама, да ни шготви тя шупа, да похапваме шлавнооо!"
Много сладко, много обичливо! И не само:)
Прегръдка, Доре! Възкреси в мене една забравена песен, една от първите, които съм пропяла някога:) Изпращам ти я поздрав! Ирина Чмихова - звездна!

Благодаря, Вени! Не бях чувала песента. Пускам ти в отговор една нецензурирана - неподходяща за малки зайчета - но пък мен много усмихваща ме с простотата и музиката си песен.

Имам още една приказка логопедическа, за рачето Румен, което не може да казва "р", иска ми се да се организирам и да ги издам някой хубав ден.
Поздрави! :)

този Шумолянко! :) Трябва, трябва някой да шумоли и буди сънливост за красота, светлина и добро! :)
Чудна приказка! :) {}

Благодаря, Стефи! (*)