Януари. По мои наблюдения през последните десетина години сваля пролетната маска след дванайсети... Тази година не е обичайна, маските не са това, което бяха, но пролетта все така осезаемо си витае наоколо - типично следновогодишна. Влажна и мека. Никне зелена и тучна трева - пасторални картинки с овчици и крави на паша се сменят край пътя, все едно сме влезли в някакъв особен зелен тунел...Валят проливни дъждове - тайнствени, посреднощни..Сутрин улиците са мокри, все едно градът е плакал на сън. И всичката тази кал е дошла от кошмарите му...Цъфтят розите...когато розите танцуват в януари и никнат по градините кокичета, е време между, зелена граница, тревна полоса между "лани" и днес ...Установих, че "лани" и "алиби" (другаде) са с един и същ корен - "друг"...гр. ἄλλος "друг", от същия корен е бълг. "лани" - "миналата година" от *ol-n-i, срв. лат. οl-im "някога". Друго ми е това време някак, друго, не същинско, не "някога", не това, в което да дишаш дълбоко, непредпазливо и разхитително. Иде ми да си задържа дъха и да не вдишвам лъжливия отровен въздух, сещам се за една сцена от бг филм...колко секунди, минута...От известно време "Да задържиш дъха си" също придоби ново значение. Нови значения, нови времена...Обновление или просто нова маска за света. Чакам снега с такова нетърпение - единственото приемливо маскиране за мен, единствения Пиеро, който да изнесе цялата тази тъга, да поеме всичката мъка, да ни изплаче и да попие в меката пролетна плът на земята.