Постинг
30.06.2013 19:09 -
За необходимостта от писането и нуждата такава
Автор: martiniki
Категория: Други
Прочетен: 7539 Коментари: 18 Гласове:
Последна промяна: 06.07.2015 20:27
Прочетен: 7539 Коментари: 18 Гласове:
36
Последна промяна: 06.07.2015 20:27
... и никакво насилие над думите!...
Имаше време, когато имах нужда да пиша. Ама голяма нужда, всекидневна. Направо обсесия. Не че думите постоянно ме търсеха и непрестанно блъскаха с юмручета по слепоочията ми или пък цамбуркаха настойчиво в морето на сърцето ми...Не. Случвало се е съвсем сами да се подредят и да ми направят едно изневиделично, светкавично посещение (така де - стихотворение), много пъти се е случвало, но в един период се чувствах длъжна да напиша нещо днес, да не прескоча ден, да не пропусна дата. Мъчителен период на преследване, гонение и измъчване на думите. Горките ми свети мъченичета. Ужасно неловко се чувствам от осъзнаването на тази си грешка. Малката нужда (от писане) се превръща в голяма такава и тогава горко на думите. Тогава настъпва Графомания. Безцеремонна и безвкусна. Нещо като Крюела Девил (за любителите на анимационни представи). А думичките са като далматинчетата, които се опитват да и се скрият - и обикновено успяват, затова и стихотворенията, написани с преследвани, изтормозени и полузадушени думички, са предимно ужасяващи безвкусици - като палта от кожи на малки далматинчета :(
Помня, че бях споделила с един приятел тогава "...а и днес нищичко не съм написала..." с дълбоко съжаление и чувство за несвършена работа. Убедена съм била, че денят ми е напълно изгубен, щом не съм написала ни щи чко. Работа...Ами че писането не е работа, то е удоволствие! Удоволствие от съчетаването на вкусовете, от магията на думите. Все едно съчетаваш вкусове шоколад, или вино с подходяща храна. Вино с шоколад. Фино. Една дума трябва да се усети с небцето, да я повъртиш като бонбон в устата, да я прехвърлиш в ума си, да я видиш светеща в небето на сърцето си, да я доближиш до друга дума и когато двете засияят еднакво силно и ярко - да ги свържеш. Така ми се струва правилно, така трябва да се пише. Бонбонено и звездно.
Напоследък пиша само, ако имам необходимост, жизнена необходимост - като от сън, храна, като от дълбоко вдишване или като от изкрещяване. Периода с нуждите - малки и големи, е зад гърба ми - надявам се. Иска ми се да пиша за татко, чувствам се все едно събирам доказателства за съществуването му. Нищо, че аз съм най-голямото такова доказателство. Не искам да го пусна да изчезне току-така. Тъгата постепенно изсветлява и някак ми изскачат негови думи, фрази, жестове...Гледам да не мисля специално, да не блокирам съвсем спомените си. Само си идва. Когато човек се изгуби, а животът си продължи по привидно същия начин, сякаш не го е имало... Абе все едно е бил написан - като изречение - ( прав е Радичков - "Човекът представлява едно много дълго изречение, написано с голяма любов и вдъхновение, но пълно с правописни грешки") и изглежда толкова лесно да го изтрие голямата сива гума, но само привидно. Нищо не може да изчезне безследно. Никой не си отива съвсем, прелива се човекът като светлина. Ще ми се да вярвам, вярвам и зная, че сега светлината наоколо е малко по-силна.
Напоследък разглеждам снимки и ги "качвам" малко по малко, веществени доказателства за съществуването на моя татко.
Тази рисунка висеше на стената до голямата стара спалня в бащината ми къща. Татко винаги казваше, че ме е нарисувал преди да се родя - рисувана е преди повече от 40 години. Майка ми я даде за спомен от него. Снежанка...
...
Отровната ябълка в гърлото
все някой ден ще изплаче.
Как се свиква с внезапната смърт,
мое късно сираче?
Как крилата, в земята заровени,
ще разпериш отново. Кога?
Подозирам - превръщат се в корени.
Заровените крила...
Ден след нощ. Изгрев и залез.
След живота логично е - смърт.
Той, човекът - заченат от ябълка.
Расне ябълка от пръстта.
Имаше време, когато имах нужда да пиша. Ама голяма нужда, всекидневна. Направо обсесия. Не че думите постоянно ме търсеха и непрестанно блъскаха с юмручета по слепоочията ми или пък цамбуркаха настойчиво в морето на сърцето ми...Не. Случвало се е съвсем сами да се подредят и да ми направят едно изневиделично, светкавично посещение (така де - стихотворение), много пъти се е случвало, но в един период се чувствах длъжна да напиша нещо днес, да не прескоча ден, да не пропусна дата. Мъчителен период на преследване, гонение и измъчване на думите. Горките ми свети мъченичета. Ужасно неловко се чувствам от осъзнаването на тази си грешка. Малката нужда (от писане) се превръща в голяма такава и тогава горко на думите. Тогава настъпва Графомания. Безцеремонна и безвкусна. Нещо като Крюела Девил (за любителите на анимационни представи). А думичките са като далматинчетата, които се опитват да и се скрият - и обикновено успяват, затова и стихотворенията, написани с преследвани, изтормозени и полузадушени думички, са предимно ужасяващи безвкусици - като палта от кожи на малки далматинчета :(
Помня, че бях споделила с един приятел тогава "...а и днес нищичко не съм написала..." с дълбоко съжаление и чувство за несвършена работа. Убедена съм била, че денят ми е напълно изгубен, щом не съм написала ни щи чко. Работа...Ами че писането не е работа, то е удоволствие! Удоволствие от съчетаването на вкусовете, от магията на думите. Все едно съчетаваш вкусове шоколад, или вино с подходяща храна. Вино с шоколад. Фино. Една дума трябва да се усети с небцето, да я повъртиш като бонбон в устата, да я прехвърлиш в ума си, да я видиш светеща в небето на сърцето си, да я доближиш до друга дума и когато двете засияят еднакво силно и ярко - да ги свържеш. Така ми се струва правилно, така трябва да се пише. Бонбонено и звездно.
Напоследък пиша само, ако имам необходимост, жизнена необходимост - като от сън, храна, като от дълбоко вдишване или като от изкрещяване. Периода с нуждите - малки и големи, е зад гърба ми - надявам се. Иска ми се да пиша за татко, чувствам се все едно събирам доказателства за съществуването му. Нищо, че аз съм най-голямото такова доказателство. Не искам да го пусна да изчезне току-така. Тъгата постепенно изсветлява и някак ми изскачат негови думи, фрази, жестове...Гледам да не мисля специално, да не блокирам съвсем спомените си. Само си идва. Когато човек се изгуби, а животът си продължи по привидно същия начин, сякаш не го е имало... Абе все едно е бил написан - като изречение - ( прав е Радичков - "Човекът представлява едно много дълго изречение, написано с голяма любов и вдъхновение, но пълно с правописни грешки") и изглежда толкова лесно да го изтрие голямата сива гума, но само привидно. Нищо не може да изчезне безследно. Никой не си отива съвсем, прелива се човекът като светлина. Ще ми се да вярвам, вярвам и зная, че сега светлината наоколо е малко по-силна.
Напоследък разглеждам снимки и ги "качвам" малко по малко, веществени доказателства за съществуването на моя татко.
Тази рисунка висеше на стената до голямата стара спалня в бащината ми къща. Татко винаги казваше, че ме е нарисувал преди да се родя - рисувана е преди повече от 40 години. Майка ми я даде за спомен от него. Снежанка...
...
Отровната ябълка в гърлото
все някой ден ще изплаче.
Как се свиква с внезапната смърт,
мое късно сираче?
Как крилата, в земята заровени,
ще разпериш отново. Кога?
Подозирам - превръщат се в корени.
Заровените крила...
Ден след нощ. Изгрев и залез.
След живота логично е - смърт.
Той, човекът - заченат от ябълка.
Расне ябълка от пръстта.
Понякога съм публикувала по няколко пъти на ден.А друг път седмици нищо.На мнение съм,че най-важното е да се бяга от клишето.Когато почувствам,че съм едно клише-мълча.
Поздрави!:)
цитирайПоздрави!:)
това с музата е доста коварно! Понякога на човек му се струва, че има муза, а сам си е станал такава...Графоманията е ексхибиционист, има нужда да се показва, да парадира с ужасните си кожени палта и червените си дълги нокти...Мярка няма. Години наред следя безчинствата и и дори имам от нейните изтерзани хартиени рожби по полиците си:(
Ако мога да са си позволява една перифраза - И никакво насилие над думите!
Много по-добре е човек да си премълчи понякога:)
Поздрави за твоето възпитание в мълчание за добро!
цитирайАко мога да са си позволява една перифраза - И никакво насилие над думите!
Много по-добре е човек да си премълчи понякога:)
Поздрави за твоето възпитание в мълчание за добро!
се убеждавам, че най важните и специални хора са като комети. Дирята им е кратка, но ярка и светла. Пищене. Смесица от усещане за красота и съжаление от загубата ...
За писането - мисля, че нямам ли какво да кажа е по добре да си мълча. Логореята изобщо не е за всеки, Небесниче :)
цитирайЗа писането - мисля, че нямам ли какво да кажа е по добре да си мълча. Логореята изобщо не е за всеки, Небесниче :)
и първото, което видях беше Снежанка, Снежанка, която прилича на теб!
Сигурно родителите сънуват неродените си деца, дори и да забравят след това. Твоят татко сигурно е искал да му се роди Снежанка - и тя се появила!
цитирайСигурно родителите сънуват неродените си деца, дори и да забравят след това. Твоят татко сигурно е искал да му се роди Снежанка - и тя се появила!
Ех мъката по изгубените ни родители не минава лесно, изчезват и музи и усмивка за дълго. Разбираемо е и едва ли някой ще те упрекне за това, че си замлъкнала, това е нещо като реанимация.
цитирайИ времето не е в състояние да заличи онова, което човек носи в себе си. Пиши!!
Думите, те никога не могат да бъдат изказани - преливат от една в друга картини от спомени...
Носим ги в себе си, а очите търсят и чакат .."Ден след нощ. Изгрев и залез."
Докато разберем истината, че само преминаваме от тук...
Прегръщам те!
цитирайДумите, те никога не могат да бъдат изказани - преливат от една в друга картини от спомени...
Носим ги в себе си, а очите търсят и чакат .."Ден след нощ. Изгрев и залез."
Докато разберем истината, че само преминаваме от тук...
Прегръщам те!
Светла Му Памет на Татко ти! Нарисувал те е преди са се родиш, това ми напомня, че времето си е наша измислица, за да си построим по-удобна и лесна Вселена. Щом те има преди раждането, има те и след смъртта...
цитирай
8.
syrmaepon -
Светла им Памет на всички близки,които ни напускат,за да ни пазят отгоре !
01.07.2013 08:12
01.07.2013 08:12
Скръбта е нещо нормално и според мен най-красивото отдаване на нея е тишината.
А за думите - те ще поникнат отново,както в природата става.При мен е обратното - много неща се търкаляха в главата ми дълго време,преди да посмея да ги напиша /за лични неща /.
цитирайА за думите - те ще поникнат отново,както в природата става.При мен е обратното - много неща се търкаляха в главата ми дълго време,преди да посмея да ги напиша /за лични неща /.
elineli - кратко проблясване в небето. Поздрави, Небели!
elidea - аз пък Дея все търсех прилики и не намирах особени такива. Особено се чудех защо очите ми не са зелени като на рисунката:) Чак след години разбрах, че това всъщност е Снежанка на Дисни.
kasnaprolet9999 - проверката на времето е най-обективна, обърнеш ли се назад да не се срамуваш от написаното - това е пробата. Имам стихчета, които можеше и да не пиша:)
tota - пиша си, Ати, но вече не се чувствам длъжна всеки ден да участвам, да съм на тържището:) Прегръдка!
magicktarot - откъм загубеност го докарвам ;) По едно време - като разбрах всъщност кой е на рисунката, си мислех, че това просто е една безобидна таткова лъжа. Напоследък обаче се припознавам съвсем...Поздрави, Соня!
syrmaepon - поникват думите, като дъжд и като трева. Не си струва писане на всяка цена - това ми беше мисълта, по задължение
цитирайelidea - аз пък Дея все търсех прилики и не намирах особени такива. Особено се чудех защо очите ми не са зелени като на рисунката:) Чак след години разбрах, че това всъщност е Снежанка на Дисни.
kasnaprolet9999 - проверката на времето е най-обективна, обърнеш ли се назад да не се срамуваш от написаното - това е пробата. Имам стихчета, които можеше и да не пиша:)
tota - пиша си, Ати, но вече не се чувствам длъжна всеки ден да участвам, да съм на тържището:) Прегръдка!
magicktarot - откъм загубеност го докарвам ;) По едно време - като разбрах всъщност кой е на рисунката, си мислех, че това просто е една безобидна таткова лъжа. Напоследък обаче се припознавам съвсем...Поздрави, Соня!
syrmaepon - поникват думите, като дъжд и като трева. Не си струва писане на всяка цена - това ми беше мисълта, по задължение
Душата иска да се излее, да се освободи.
Духът не се интересува от света. Той иска да се самоосъзнае.
Умът ги контролира, стимулира, ограничава в зависимост от МОТИВАЦИЯТА.
Когато нещо се ражда с добри намерения, то е добро.
Когато един човек умира, доброто, сътворено от него остава и така той продължава да живее тук и сега, докато той вече е във Вечността.
Знаеш всичко това ... не се тревожи ...
всички просто минаваме през живота ... хахаха ... както през блога и всички оставяме следи ... въпроса е какви ...
цитирайДухът не се интересува от света. Той иска да се самоосъзнае.
Умът ги контролира, стимулира, ограничава в зависимост от МОТИВАЦИЯТА.
Когато нещо се ражда с добри намерения, то е добро.
Когато един човек умира, доброто, сътворено от него остава и така той продължава да живее тук и сега, докато той вече е във Вечността.
Знаеш всичко това ... не се тревожи ...
всички просто минаваме през живота ... хахаха ... както през блога и всички оставяме следи ... въпроса е какви ...
Минувачи сме. Добре е следите да светят по-дълго, но в този измъчен и забързан свят...прочетох нещо тези дни, което ми се заби в сърцето -
"Масата хора живеят живот на кротко отчаяние и отнасят тази песен в гроба." Хенри Дейвид Торо
цитирай"Масата хора живеят живот на кротко отчаяние и отнасят тази песен в гроба." Хенри Дейвид Торо
Потребността от създаване на друг свят - и познат, и нов - " като от сън, храна, като дълбоко вдишване или като от изкрещяване", а понякога - като тихо, тихичко прошепване пред себе си, пътечка към спасение, утеха в светлия спомен ... роден отново.
Прегръдка, Марти!
цитирайПрегръдка, Марти!
13.
martiniki -
Да, Николай МИлчев и Мария ДОнева са ми блестящи примери в това отношение
02.07.2013 15:45
02.07.2013 15:45
в техните стихотворения думите хем са изумителни, ярки, хем видимо си подхождат - обичат се! А когато думите се обичат - тогава става истински добро стихотворение.
Скоро четох това милчево бижу
ПО-НАТАТЪК
Той е малък. И язди не водно конче, а водно магаренце.
И не търси море, а река с нарисуван от пъстървите брод.
Има целия свят, но е седнал да вечеря с две-три точици сиренце
и с троха, по-голяма от милиони години живот.
Той е много висок. И ако си протегне ръката,
ще достигне козлетата, дето скачат по Млечния път.
Той говори така, че медът си напуска пчелата
и цветята не могат векове след това да заспят.
Той е Господ. Затова се залисва с лисичето
и с петлето, което мечтае да стане паун.
Дава бяло елече – да не зъзне в мъглата кокичето,
и измива петънцето от ризата с вода и сапун.
Няма друго. По-нататък започват въпросите.
Но една костенурка с побеляла и тъжна глава
си заключва устата. И поема – дълбока и боса,
да премине до края през узрялата синя трева.
Николай Милчев
цитирайСкоро четох това милчево бижу
ПО-НАТАТЪК
Той е малък. И язди не водно конче, а водно магаренце.
И не търси море, а река с нарисуван от пъстървите брод.
Има целия свят, но е седнал да вечеря с две-три точици сиренце
и с троха, по-голяма от милиони години живот.
Той е много висок. И ако си протегне ръката,
ще достигне козлетата, дето скачат по Млечния път.
Той говори така, че медът си напуска пчелата
и цветята не могат векове след това да заспят.
Той е Господ. Затова се залисва с лисичето
и с петлето, което мечтае да стане паун.
Дава бяло елече – да не зъзне в мъглата кокичето,
и измива петънцето от ризата с вода и сапун.
Няма друго. По-нататък започват въпросите.
Но една костенурка с побеляла и тъжна глава
си заключва устата. И поема – дълбока и боса,
да премине до края през узрялата синя трева.
Николай Милчев
Благодаря ти, Меги!
Прегръщам те:)
цитирайПрегръщам те:)
Човек пише по вътрешен подтик.
Желанието да споделиш мисли,
които те вълнуват и да получиш отклик.
Така усещаш, че не си сам
и тъмнината се разсейва,
отстъпвайки обезсилена пред светлината.
Мисля, че не можем без нея
и затова все я търсим,
стремим се да сме част от ореола й.
Не заради егото, а заради жадуваното спокойствие,
заради копнежа по хармония и духовна радост.
Радичков си е едно човекопознание
с голяма въпросителна накрая.
Така е с мъдреците.
Добре е, че ги има.
Това ни помага.
Общуването е благодат!
Развълнува ме, мила!
След спасението от ужасния вирус,
който ме мъчи цяла седмица,
тази вечер сякаш се раждам отново.
Благодаря ти!
цитирайЖеланието да споделиш мисли,
които те вълнуват и да получиш отклик.
Така усещаш, че не си сам
и тъмнината се разсейва,
отстъпвайки обезсилена пред светлината.
Мисля, че не можем без нея
и затова все я търсим,
стремим се да сме част от ореола й.
Не заради егото, а заради жадуваното спокойствие,
заради копнежа по хармония и духовна радост.
Радичков си е едно човекопознание
с голяма въпросителна накрая.
Така е с мъдреците.
Добре е, че ги има.
Това ни помага.
Общуването е благодат!
Развълнува ме, мила!
След спасението от ужасния вирус,
който ме мъчи цяла седмица,
тази вечер сякаш се раждам отново.
Благодаря ти!
Инел. Добре,че още има хора, които има какво да кажат!
Тази вечер препрочитам една авторка, която е близка по дълбочина до Радичков. Надявам се някой ден да отворя нейна книга.
http://hulite.net/modules.php?name=News&file=article&sid=117218
Оправяй се! Чисто нова да си от утре! Прекрасно лято!{}
цитирайТази вечер препрочитам една авторка, която е близка по дълбочина до Радичков. Надявам се някой ден да отворя нейна книга.
http://hulite.net/modules.php?name=News&file=article&sid=117218
Оправяй се! Чисто нова да си от утре! Прекрасно лято!{}
На лунната светлина
Как диша гората на лунна светлина- веднъж се свива, смалява, сгъстява, изправя дърветата си високо горе, веднъж се разстила, плъзва се по склоновете, превръща се в постеля от храсти, в нещо по-малко- в далечно матово сияние.
Колата
Летиш винаги напред, с разперени настрани ръце, като перки, все в студения вятър шляпаш и откъдето и да минаваш, полузадрямал в бързането си, на всичко с блуждаещ поглед гледаш и някой ден колата ще мине пред теб. Но ти оставаш твърд, със силата на погледа си караш корените да се врастват надълбоко и нашироко, нищо не може да те помръдне, и не корените са, а единствено силата на настоятелния ти поглед- и тогава ще погледнеш и там, надалече, където нищо не се променя, откъдето нищо не може да се появи, единствено само колата понякога; ето я, приближава насам, става все по-голяма и в мига, в който стига при теб, става толкова голяма, че запълва целия свят, а ти потъваш в нея като дете в меките седалки на някой пътнически файтон, който препуска през бурята на нощта.
Магазинерът
Вечерта затвори с трясък вратата на магазина след себе си и се качи горе, тичайки като в концертна зала.
Катеричка
Катерене. Катеричка. Имало една катеричка, имало една катеричка, една луда орехотрошачка, един скачач, един катерач, и рунтавата и' опашка била прочута навред в гората. Тази катеричка, тази катеричка, винаги била в движение, винаги в търсене, затова никога не говорела- не защото не можела да говори, а защото не и' оставало никакво време.
Една риба
Във водата кръжи риба и със страх и радост поглежда надолу, където малки рибки мърдат в дълбоката тиня, после със страх и радост поглежда нагоре, където големи риби се приготвят в горните води.
Дивечът
Ловните кучета още се боричкат в двора, но дивечът няма да им се изплъзне, колкото и да бяга в този час през гората.
Малка приказка
"Ах", казала мишката, " с всеки изминат ден светът става все по-тесен. Преди беше толкова широк- аз все се плашех, бягах и бях толкова щастлива, когато най-накрая виждах в далечината отляво и отдясно стени, но тези далечни стени се съединяват помежду си толкова бързо, че докато се усетя, съм се намерила вече в последната стая, а там в ъгъла стои капанът, в който ще нахълтам". - "Само трябва да смениш посоката на пътя", казала котката и я изяла.
Котката и мишката
Една котка уловила една мишка. "Какво ще правиш сега?", попитала мишката, " имаш толкова страшни очи". "Ах", казала котката, " такива са ми винаги очите. Ще им свикнеш". "По-добре да си вървя", казала мишката, "чакат ме децата". "Чакат те децата ли?", попитала котката, "тогава върви, колкото можеш по-бързо. Исках само нещо да те питам". "Ами, хайде питай, какво чакаш, и без това вече съм закъсняла".
Прагът
Тук на третия етаж нямаше балкон, а само една врата наместо прозорец, която извеждаше право навън към улицата. Сега, в пролетната нощ, тя беше отворена. Някакъв студент, четейки, се разхождаше напред-назад из стаята; винаги, когато стигнеше до вратата-прозорец, погалваше прага с подметката на обувката си, така както се облизва с език сладкиш, пазен, за да бъде изяден по-късно.
Плуването
Умея да плувам като всички останали, само че имам по-добра памет от тях и не забравям, че някога не знаех да плувам. И тъй като не забравям това, сегашната ми способност да плувам никак не ми помага; и така, аз не мога да плувам.
Аскетите
Най-ненаситни от всички са някои аскети; обявяват гладни стачки във всички области на живота като същевременно искат да постигнат следните неща:
1. Един глас да им каже: "Достатъчно, стига си постил, вече ти е позволено да се храниш като всички останали и яденето няма да ти се зачита."
2. Същият глас едновременно да им каже: "Достатъчно; досега си постил принудително, отсега нататък ще постиш за удоволствие, ще бъде по-сладко и от яденето ( същевременно, обаче, ще ядеш истински)".
3.Същият глас едновременно да им каже: "Ти победи света, избавям те от него, от яденето и от поста ( същевременно, обаче, и ще ядеш, и ще постиш)".
Освен тези гласове, се чува още един, който от край време безспирно им говори: "Ти, разбира се, не постиш абсолютно, но имаш доброто желание и това е достатъчно"
цитирайКак диша гората на лунна светлина- веднъж се свива, смалява, сгъстява, изправя дърветата си високо горе, веднъж се разстила, плъзва се по склоновете, превръща се в постеля от храсти, в нещо по-малко- в далечно матово сияние.
Колата
Летиш винаги напред, с разперени настрани ръце, като перки, все в студения вятър шляпаш и откъдето и да минаваш, полузадрямал в бързането си, на всичко с блуждаещ поглед гледаш и някой ден колата ще мине пред теб. Но ти оставаш твърд, със силата на погледа си караш корените да се врастват надълбоко и нашироко, нищо не може да те помръдне, и не корените са, а единствено силата на настоятелния ти поглед- и тогава ще погледнеш и там, надалече, където нищо не се променя, откъдето нищо не може да се появи, единствено само колата понякога; ето я, приближава насам, става все по-голяма и в мига, в който стига при теб, става толкова голяма, че запълва целия свят, а ти потъваш в нея като дете в меките седалки на някой пътнически файтон, който препуска през бурята на нощта.
Магазинерът
Вечерта затвори с трясък вратата на магазина след себе си и се качи горе, тичайки като в концертна зала.
Катеричка
Катерене. Катеричка. Имало една катеричка, имало една катеричка, една луда орехотрошачка, един скачач, един катерач, и рунтавата и' опашка била прочута навред в гората. Тази катеричка, тази катеричка, винаги била в движение, винаги в търсене, затова никога не говорела- не защото не можела да говори, а защото не и' оставало никакво време.
Една риба
Във водата кръжи риба и със страх и радост поглежда надолу, където малки рибки мърдат в дълбоката тиня, после със страх и радост поглежда нагоре, където големи риби се приготвят в горните води.
Дивечът
Ловните кучета още се боричкат в двора, но дивечът няма да им се изплъзне, колкото и да бяга в този час през гората.
Малка приказка
"Ах", казала мишката, " с всеки изминат ден светът става все по-тесен. Преди беше толкова широк- аз все се плашех, бягах и бях толкова щастлива, когато най-накрая виждах в далечината отляво и отдясно стени, но тези далечни стени се съединяват помежду си толкова бързо, че докато се усетя, съм се намерила вече в последната стая, а там в ъгъла стои капанът, в който ще нахълтам". - "Само трябва да смениш посоката на пътя", казала котката и я изяла.
Котката и мишката
Една котка уловила една мишка. "Какво ще правиш сега?", попитала мишката, " имаш толкова страшни очи". "Ах", казала котката, " такива са ми винаги очите. Ще им свикнеш". "По-добре да си вървя", казала мишката, "чакат ме децата". "Чакат те децата ли?", попитала котката, "тогава върви, колкото можеш по-бързо. Исках само нещо да те питам". "Ами, хайде питай, какво чакаш, и без това вече съм закъсняла".
Прагът
Тук на третия етаж нямаше балкон, а само една врата наместо прозорец, която извеждаше право навън към улицата. Сега, в пролетната нощ, тя беше отворена. Някакъв студент, четейки, се разхождаше напред-назад из стаята; винаги, когато стигнеше до вратата-прозорец, погалваше прага с подметката на обувката си, така както се облизва с език сладкиш, пазен, за да бъде изяден по-късно.
Плуването
Умея да плувам като всички останали, само че имам по-добра памет от тях и не забравям, че някога не знаех да плувам. И тъй като не забравям това, сегашната ми способност да плувам никак не ми помага; и така, аз не мога да плувам.
Аскетите
Най-ненаситни от всички са някои аскети; обявяват гладни стачки във всички области на живота като същевременно искат да постигнат следните неща:
1. Един глас да им каже: "Достатъчно, стига си постил, вече ти е позволено да се храниш като всички останали и яденето няма да ти се зачита."
2. Същият глас едновременно да им каже: "Достатъчно; досега си постил принудително, отсега нататък ще постиш за удоволствие, ще бъде по-сладко и от яденето ( същевременно, обаче, ще ядеш истински)".
3.Същият глас едновременно да им каже: "Ти победи света, избавям те от него, от яденето и от поста ( същевременно, обаче, и ще ядеш, и ще постиш)".
Освен тези гласове, се чува още един, който от край време безспирно им говори: "Ти, разбира се, не постиш абсолютно, но имаш доброто желание и това е достатъчно"
СЛЪНЧОГЛЕД
Защото този слънчоглед е с кръглото лице на негър,
един слънчасал скакалец ще скочи точно върху него.
Ще се сниши и прежълтял – в една къдрица ще застине.
След малко ще е отлетял. Това е цялата картина.
Това е цялата игра... И като в приказка на Пушкин
ще бъде всичко след това. И винаги ще е наужким.
И само този силует – на слънчоглед със тъмна кожа,
ще свети някъде напред. А той това така го може.
Николай Милчев
цитирайЗащото този слънчоглед е с кръглото лице на негър,
един слънчасал скакалец ще скочи точно върху него.
Ще се сниши и прежълтял – в една къдрица ще застине.
След малко ще е отлетял. Това е цялата картина.
Това е цялата игра... И като в приказка на Пушкин
ще бъде всичко след това. И винаги ще е наужким.
И само този силует – на слънчоглед със тъмна кожа,
ще свети някъде напред. А той това така го може.
Николай Милчев
Търсене