Ето че си тръгнаха и последните лястовици - до скоро се мяркаха лястовичите мохикани... Летяха, премятаха се, пищяха над градската градина...Отидат ли си лястовиците - пристигат гарваните. Има такова правило...Лястовиците отнасят последната буква на лятото. Освобождават мястото. Да заповяда есента... Обичам есента толкова честно и неспасяемо, ниско до топка в стомаха. Обичам обречено есента. Обичам чистото `и ясно и спокойно лице - дори през воала от мъгла. Обичам тежките кестени на погледа и. Тя щедро дарява погледа си, безгрижно го губи ...Валят и трополят кестените по тротоарите, а аз ги събирам. Прибирам кестен след кестен в чантата и джобовете. До края на октомври преливам от есенни погледи - обли, топли, и гладки - като милувки. Пълни с лято. С копнеж по лятото... Обичам мекото слънце на есента, шарения и вятър, брътвежите на листопада - всички шепотни думи с които облива слуха ми - червени, кафеви и златни, тънички, с жилки, през които прозира лятото. Аз дори не разбрах, аз дори не усетих кога са си тръгнали птиците. Умореното слънце спуска сенки от гъсти ресници... Изведнъж опустя от писукания и удари източния прозорец, изведнъж е дошла и на естествен език с листата си ми говори.                  



                  +3      

Една завеса бисерна мъгла във сиво-синьо
драпира утрото и тежки дипли стеле
и хоризонтът като недовършена картина
се ражда трудно изпод бледите пастели.

И вятърът, нахален грубиян, не се здрависва
с листата в клоните, а ги пилее с пълни шепи;
далече горе някъде внезапен лъч увисва,
пробил за миг през булото на облаците слепи.

Какво празнува Дунав?
В дреха бяло-сива
той черпи всички с пенното шампанско на вълните,
а вятърът заплита с мокри пръсти къси гриви
и чука чаша с облаците, с лодките, с върбите...

И като щедра шепа дребни лъскави конфети
внезапно снежен прах полита над водата –
вали ли първи сняг, размисля ли небето?

Една снежинка пада в шепите на тишината.

След нея – още, все по-щедро, все по-гъсто –
вали, парцалената лудост наедрява.
Небето сякаш гали този свят със бели пръсти,
а хладната ръка на нежността му се стопява...

Вали!
Снегът вали така от милион години –
той знае, че ще дойде моят ден, че аз го чакам.
До мене няма път, пътека няма, ни пъртина,
не тръгвайте насам, ще се изгубите сред мрака.

Аз ще се скрия тихо в бялото на снеговете –
не тръгвайте към мен, наистина ще се изгубите!

Да бъде моя зимата!
Не ви очаквам, оставете ме,
тъй както аз оставих тоя шарен свят на другите... severianin