Постинг
01.09.2015 03:21 -
Божи дар
Автор: injir
Категория: Лични дневници
Прочетен: 3144 Коментари: 5 Гласове:
Последна промяна: 01.09.2015 03:28
Прочетен: 3144 Коментари: 5 Гласове:
14
Последна промяна: 01.09.2015 03:28
Пак отиде до морето.То миеше бреговете така, както го правеше и миналата година. И по-миналата. И по-миналата... Вече не помнеше колко време бе останал на този остров. Сред космоса. Нямаше представа. Времето се бе извъртяло. Все очакваше някой кораб да дойде по-наблизо. Да го забележи. Да дойде да го вземе и да го пренесе през черната бездна. Която сега зееше над него и никак не се интересуваше от състоянието му. Бе сам избрал това своеобразно замонашване. Търсеше близост с Бога. Този белобрад старец, който вършеше толкова полезни неща, му беше скъп. Четеше с някакво умиление мъдрите му слова. Библията му бе настолна книга. В иначе неуютната пещера винаги ставаше уютно на душата му, когато препрочиташе листите. Мисълта го водеше към битието на Апостолите. Възхищаваше се на техния, отдаден на Бога и на людете, живот. Нравеше му се да върви по техните стъпки. Да проповядва словото божие, защото само в него виждаше смисъл и истина.
Иначе светът бе лъжовен. Особено жените в него. Те бяха най-лъжливите същества. Прекалено бе доверчив. Считаше погледите им, ръцете им, пазвите им - за изключителни. Това бе красота, дадена наистина от небето. Но защо бяха толкова прагматични и целенасочени тези женоря, които само го използваха. Е, да... Потъваше в обятията им. Които те така щедро му предлагаха. Но после искаха в замяна вечна вярност и послушание. До смърт... А това никак не му се харесваше. Не можеше да бъде верен. Не искаше да бъде само с една. Животът бе прекалено дълъг, за да прекарва времето си само с една особа. Всяка си имаше своето очарование. Всяка запомняше с нещо, така присъщо само за нея си. Сякаш колекционираше техните емоции. Едната се възторгваше от цветовете на дъгата. Друга неистово пищеше под падащите кристално чисти пръски на водопада. Третата изплиташе от планински цветя венци и ги полагаше в косите си. Четвъртата го водеше по кози пътеки и там , някъде на скришно място, му даваше своето омайно биле. Беше луд по тях. По тези женоря, които никак не искаха да си го делят и всяка го искаше за себе си...
Затова накрая бе принуден да избяга. Трябваше му време да си помисли. С коя да бъде? Ето , това бе дилема за решаване. В крайна сметка, след толкова време самота, пак не бе стигнал до никакъв извод. Всички му харесваха и от никоя не искаше да се отказва... Тогава срещна белобрадия старец. Толкова пъти бе отправял молитвите си. И най сетне го бе чул. Беше дошъл. Да поговори за тегобата му... Изслуша го. Присви очите си. Помисли малко. И рече. Нека бъде тъй! Вдъхна му нов живот... И той тръгна сред людете. Един Дон Жуан. Който щеше да дарява любовта си. На Евите. Които щяха да имат нужда от него. Да търсят ласките му. Погледа му. Даже докосванията му. Защото пък само той можеше да измисли най-нежни слова и да им ги дарява. Та всяка да се чувства единствена и неповторима, обичана и възлюбена. Желана... Покрай него. При него. До него. С него...
01.09.15
injir
Иначе светът бе лъжовен. Особено жените в него. Те бяха най-лъжливите същества. Прекалено бе доверчив. Считаше погледите им, ръцете им, пазвите им - за изключителни. Това бе красота, дадена наистина от небето. Но защо бяха толкова прагматични и целенасочени тези женоря, които само го използваха. Е, да... Потъваше в обятията им. Които те така щедро му предлагаха. Но после искаха в замяна вечна вярност и послушание. До смърт... А това никак не му се харесваше. Не можеше да бъде верен. Не искаше да бъде само с една. Животът бе прекалено дълъг, за да прекарва времето си само с една особа. Всяка си имаше своето очарование. Всяка запомняше с нещо, така присъщо само за нея си. Сякаш колекционираше техните емоции. Едната се възторгваше от цветовете на дъгата. Друга неистово пищеше под падащите кристално чисти пръски на водопада. Третата изплиташе от планински цветя венци и ги полагаше в косите си. Четвъртата го водеше по кози пътеки и там , някъде на скришно място, му даваше своето омайно биле. Беше луд по тях. По тези женоря, които никак не искаха да си го делят и всяка го искаше за себе си...
Затова накрая бе принуден да избяга. Трябваше му време да си помисли. С коя да бъде? Ето , това бе дилема за решаване. В крайна сметка, след толкова време самота, пак не бе стигнал до никакъв извод. Всички му харесваха и от никоя не искаше да се отказва... Тогава срещна белобрадия старец. Толкова пъти бе отправял молитвите си. И най сетне го бе чул. Беше дошъл. Да поговори за тегобата му... Изслуша го. Присви очите си. Помисли малко. И рече. Нека бъде тъй! Вдъхна му нов живот... И той тръгна сред людете. Един Дон Жуан. Който щеше да дарява любовта си. На Евите. Които щяха да имат нужда от него. Да търсят ласките му. Погледа му. Даже докосванията му. Защото пък само той можеше да измисли най-нежни слова и да им ги дарява. Та всяка да се чувства единствена и неповторима, обичана и възлюбена. Желана... Покрай него. При него. До него. С него...
01.09.15
injir
Не отлагай нищо за другия ден...- автор ...
Забележително откритие в Англия на златн...
ИСТОРИЯТА НА МОЕТО И ВАШЕТО ПОРОБВАНЕ
Забележително откритие в Англия на златн...
ИСТОРИЯТА НА МОЕТО И ВАШЕТО ПОРОБВАНЕ
Да повдигнем булото срам.... И преди и сега любовната полигамия е свята и желана от всички нас.
цитирайИнтересен, хубав разказ... Все пак някой трябва да утешава жените... :)
цитирайТо, не се знае точно кой кого утешава... Може и жените да утешават него... Въобще ще излезе голям философски въпрос... :)
цитирай"Аугустус".
Наистина може да излезе голям философски въпрос:).
цитирайНаистина може да излезе голям философски въпрос:).
Горкият, ако знае какво го чака...
цитирайТърсене
За този блог
Гласове: 18500
Блогрол