Нещо не ми се пише напоследък, настроението ми се е смъкнало като стрелката на барометъра вчера, вече четири дни никаква ме няма. Не e сладко лятно нищоправене - не, де да беше dolce far niente, прелестно безделие - не съм способна сякаш на такова нещо, а само преди седмица бях...Сега ме е намерило и превзело едно кисело, празно и глупаво състояние. Уж не допускам депресии и самосъжаление, но змийчетата им съвсем незабелязано са пропълзели и са стегнали в хватка безгрижието и жизнерадостта, които си имах присъщи. По правило върна ли се от морето все е така, една буца в гърлото удобно се самонастанява и а мръдни я от там! - трудна работа...а сега и тази убийствена жега с нищо не допринася за възвръщането на безоблачното ведро и добряшко настроение. Поваля доста сериозно тази сутрин, но вътре си е все така горещо и задушно. Само как мразя да мрънкам! Някак понасям други хора да мрънкат, дори може съвсем спокойно да ги изслушам, съпричастно кимайки и влизайки в положение, но на себе си никак не разрешавам такива вопли, като плъзнал в градината троскот са, загърлят и задушават свежите цветя на радост и щастие...Затова сега ще ги отскубна, ме то дич  но и старателно, напомняйки си как изборът е само мой и колко съм щастлива от факта, че съм жива, здрава,  сравнително млада ( тук  обикновено се шегуваме с "като сравнителна граматика" пък и най-млада съм в този момент, точно този;) в  центъра на едно пообъркано като мен лято. Ето става ми малко по-добре дори от самата мисъл, че си приличаме...Трябва да си оправя настроението, за да се посъвземе и то. Да си напомня, че морето е толкова важно за мен именно, защото е далеч и нямам възможност всеки ден да го виждам,  че ако си бях останала в Бургас навремето едва ли щях да му придавам такова значение и може би месец нямаше да ходя до брега му, подмятана от вълните битийност и ежедневие. Да се подсетя колко е важно човек да е благодарен за това, което има. Не да иска повече и повече, да благодари за днешния ден, за слънцето, дъжда и вятъра, за храната, водата и добрата дума. Да не забравям молитвата, която е - благодаря!


От няколко дни се каня да споделя един клип, който много харесвам, с актьора Кристофър Уокър. Напомни ми за него една реклама на чай, която тези дни ми попада - пфуу, и телевизия гледам, което вече е ясен знак колко са зле нещата, но ще се оправят.  Клипът е страшно свеж, забавен, не разбирам точно думите, но тази освободеност така ми допада...Превеждам си го "въоръжен с избор" и си мисля, колко е щастлив човек, осъзнал, че изборът е неговото мирно оръжие.
Изборът да е благодарен или не, да се усмихва или мръщи, да се радва или оплаква, да обича или да мрази, изборът да живее истински или само да съществува...А понякога и изборът да лети:)