Не знам как успях да се разболея в жегите, но е факт. Всичко ме боли, парят ми клепачите, гърлото ми отглежда кактус и съхне. Пустиня с кактус. Пустиня с много кактуси. Попива всяка глътка, която пратя натам, и крещи, че е жадно. Вчера сутринта се почна с една поредица кихавици. Непрекъсната. Канонада. Виках си - ей, мисли ме някой, ама много ме мисли тоя някой бе. Пък тя - настинката била, или грипа - каквото е там гадно нещо, което ме е докопало. Ако има нещо, което да мразя, то е да съм болна. Да съм отпусната като тесто без капчица енергия...да ми е трудно да си вдигна ръката. Главата ми е да е тежка и мислите в нея като мързеливи жаби - да ги мързи даже да крякат, само да въртят грамадните си глупави очи. И пеперуди да не желаят да ловят...А има хора, които просто умират да са болни. "Умират си" - това е израз, който показва степента на това желание. Последна степен! Не да са болни на умирачка. Сестра ми така много обичаше да е болна, помня, че най-добре и беше да си лежи с компрес на гърлото, с висока температура или пък ужилена от пчела,  и да се грижат за нея. Тогава съм я виждала най-щастлива. Какво нещо! Сестра ми ми липсва, надявам се да е добре и да не е болна, а да е щастлива. Мъчно ми е за нея.

Пих кафе като всеки друг ден. Колкото и да не съм на себе си - никога не ми личи. Късметчето ми каза:

 "Не сваляй цветния воал -
живот от живите наречен!"

П.Шели

Не свалям, така съм аз, с воала!  ВоaлA!* И си купих виолетки - онези малки бонбончета дето бяха почти обли в детството, а сега имат форма на цветенца. Сварих си чай и смуча виолетки с него. Представям си, че кактусовата пустиня в гърлото ми се превръща в градинка с теменужки. Надявам се сама да изненадам себе си със сугестивните си умения. Човек трябва постоянно да изненадва себе си, за да не си омръзне! Няма как от себе си да си тръгнеш...да. 
Затова отивам да слагам чай.

* Voilа!