Амарант...Нещо като безсмъртниче. Като лятото, което не умира.
Изтича бързо пясъчното му сърце, топи се в миг сърцето му от пяна, 
но стискам плитките му в двете си ръце, и няма да го пусна, няма...

Ако идем от лятото, няма как да объркаме пътя, ако отиваме в лятото също... Не бъркаме.

Никога не грешим, щом тръгваме от любовта, за да не отидем никъде другаде.
Лятото, което е тук и сега. Камък и река, небе и земя. Любовта между тях, между нас любовта

Амарант*

 

няколкото пъти, когато съм срещала думата в детството си, съм си представяла кристал, камък - нещо в синьо-виолетово, преди години вече потърсих значението - оказа се, че думата е официална бална рокля ( във виолетово-синьо) на обикновения щир.  Виж него знам от дете, беряхме го по специална заръка на баба, за да го накълца на прасето… Много бил крехък, полезен и вкусен. Прибавяха го към смеските, които подготвяха в една кофа - там слагаха и суроватка, и кюспе, и какво ли още не полезно и вкусно за домашния грухчо.

Ето я разликата между поезията и прозата. Амарант и щир ... ;) 

 

И видях, че няма да го пуснеш...
А за мен: поезията и поетичната проза са едно и също. Ама за това е нужно ниво сензитив из ноздрите на Пегас. Да дивееш!

на моменти да прецапам през жегата и да стисна юмручетата на една есенчица! Определено поетична проза = поезия = амарант

Почина Кръстьо Раленков. Покрусена съм, но и дълбоко благодарна, че го познавах и го чета. откак го познавам, и ще го чета, защото той остава в думите си. Безсмъртието на словото го съхранява. Много добър поет, много свестен човек, скромен и искрометен. Бог да го прости!