Имало едно кралство наблизо и надалеч, в която никога не били виждали истината  на живо. Пускали се всякакви слухове, носели се легенди за нея, но те били така скалъпени и украсени, така натруфени и доизмислени, че всеки човек си имал своя представа за истината.  Затова и всяка една лъжа, която малко приличала на онова, което знаели хората за истината, можела да бъде пробутана за нея. Много лъжи били видели хората - самите лъжи се плезели една на друга, удряли се с юмруци по главите, разплитали си взаимно жилетките и терлиците, ритали се по пищялите, щипели се тайно една друга и пищели пронизително, такава суматоха правели, че нищичко не се виждало и разбирало - разбира се, че най- вече крещели и се надвиквали коя от тях е по-истина, по-по - най-истина. Един ден, съвсем ненадейно, в земите на кралството стъпила истината. Никой не я познавал, никой не я спрял и не я поканил в дома си - тиха била истината, вървяла си по пътя и никому не се вряла в очите - само спокойно си светела под вехтата снежнобяла риза, очите и били усмихнати и сини като лазурно небе - топли, ясни и чисти - погледнели ли някоя лъжа и пфффф - лъжата се изпарявала, дим да я нямало. Хората не искали да дават лъжите си, дърпали ги зад себе си, криели ги под връхните си дрехи и ги отстоявали с пяна на уста. Истината нищо не казвала, само спокойно се усмихвала и си вървяла по пътя. Откак минала през земите на кралството, някои хора започнали да разпознават лъжите и не се съгласявали лесно да ги приемат за истина. Подлагали ги на проверки, припомняли си как изглеждала истината, когато минавала по техните земи и лекичко се усмихвали на спомена.

Чувала съм обаче, че истината всъщност била много грозна и за това всички се отвръщали от нея. А лъжата, напротив, била толкова красива, колкото всеки сам си я нарисува ).

не е приказка,
но тя до ден днешен и утрешен ден
намята редовно
магарешката кожа

Спрямо лъжицата горчива истина
повечето хора са като злояди деца -
стискат устици и въртят глави,
ако случайно някой успее да натика лъжицата в устата им,
плюят.
Като със мерник, целенасочено и точно плюят.


Пред ослепително жестоката весталка - гола истина
обръщат гръб - изправен, равен, правилен
или мижат срещу очите и; - хем здраво
до цветни кръгове и розови представи.

Останат ли дори за миг насреща и; с отворени очи,
ще ги пореже в корен светлината
и ябълка ще капне на дланта им...

...луната, грозна, гола и горчива,
пораснала е в румено и златно слънце...

Привет, Доре!
Помня, че сме писали с учениците есета на тема: "Истината е като горчиво питие - неприятно на вкус, но укрепващо здравето. "
Твоята приказка е нещо друго - обичлива, усмихната, стопляща. И за мене големите истини са далеко от кресливите спорове и унизителни боричкания. Истината минава през света с достойнство и усмивка и оставя след себе си бяла следа. Може би не всички истини, но истината за човека - задължително.
Много, много ми хареса тази приказка - особено персонификациите!
Прегръдка, мила Доре!

такива времена...държавата ни е страната на лъжите, но комай елуят свят се изметна нататък, лесно е с лъжа, много хора така си живеят и са си добре, жалко.

Благодаря, Вени! Щастливо златно лято!