ПОследните дни съм ангажирана изцяло с едно малко гостенче. Кучешко момиченце. Наложи се синът да ни го остави докато е на път. Обикаляме по хладното с Ема и вече имаме изключително богат приключенски живот. Доколкото Зарата през юли може да предостави приключения за кучета - всичките са наши. Може би ще допълвам, днес искам да впиша нещо, което наблюдавах в неделя. Тръгнахме към шест за Аязмото - почти централно, още до кръговото, което все така е разкопано , една катеричка ни мина път. Пресече шосето, метна се на дървото на отсамния тотоар и ме остави очарована. Продължихме по баира нагоре, подминахме малкото Аязмо и вече навлизайки в гората до портала с благославящия митрополит Методий Кусев бяхме свидетели на следната гледка - една жена - от спортните натури, явно редовно тренираща бягане из Аязмото, си разгрявашв крайниците до един бор, а точно до главата и висеше една катерица - казвам висеше, защото беше с главата надолу и гледката беше много развеселяваща. Извиках на жената - до главата ви виси катерица, но не последва никаква реакция. Тогава забелязах, че има слушалки, освен очилата, които не ми позволиха да видя реагира ли поне с очи. Стана ми малко тъпо. Минахме и заминахме, катерицата изчезна нагоре по ствола на бора. Помислих си, че този свят безнадеждно си е запушил ушите и затворил очите - не желае да чува, не желае да вижда, не се интересува от простите неща. Всеки втори стопанин на куче е забил поглед в телефона си и изобщо не се поглежда заобикалящия го пейзаж, не отмества поглед към  питомеца си дори, само подръпва каишката - наблюдение , не е обвинение. Факт.  А чудесата са именно простите неща, чудесата са наоколо. Сетих се за стиха на Николай Сръбски - как да говориш на оглушели от викове, 

"Истина, мъчно е на онемелия от чудо да говори на оглушели от викове..."

...



   

Kакто, когато бях с бебетата в количка, целият свят е пълен с майки и бебета в колички, така е и с кучето - пълно е с кучета наоколо. Малки и големи, породисти и не толкова, дружелюбни и агресивни, момчета и момичета, домашни и бездомни. Много и всякакви кучета и техните, по-скоро, приветливи, отколкото неприятни стопани. Всякакви ги има. В блока са може би двайсетина - по едно-две на етаж. Запознахме се с почти всички в близките и по-далечни паркове. Хубаво е да имаш куче, кучето е прекрасно, благодарно същество. Търпеливо, мило, кротко, върви преко сили до теб и те гледа с най-преданите очи. Обикновено нямам такова време да съм навън, сега с Ема бях на Езерото, на Аязмото, из парка Бедечка и станах професионален откривател на прохладните сенки в сърцето на юли. Намерихме си най-прохладното местенце за кафе и сладолед, най-сенчестите пейки в парковете, дори отидохме до една рекичка към Баните, където е пълно с невроятни пеперуди и водни кончета. Фантастично място










Жегите не ни понасят особено добре. Случиха се повече от десет дни нечовешки жеги. Не мога да кажа, че нечовешки е най-вярно и на място определение, но със сигурност не са кучешки и котешки! Още по-малко такива. Чудим се къде да се денем. Котките са се проснали от изгрев до залез, където им се струва по-хладно, но като цяло такова място у дома няма. Ема се чувства добре на температура около 20 градуса - тези дни това са сутрешни температури, около шест часа. Излизаме дори по-рано. Колкото и рано да излезем се натъкваме на всякакви препятствия - бездомни кучета - едно ни чака всяка заран и тръгва с нас. Не че сме обект на специално отношение - това малко нахално бездомниче тръгва с всеки, който води куче и не се отказва лесно, освен ако не се залепи за друг кучешки разводач. Ема ми отваря очите за света на кучетата, който със сигурност е много интересен и забавен. Но си има и една обратна страна - напоследък с огромно разочарование забелязвам и каква кучешка тоалетна е всичко наоколо. Емата помирисва и ме тегли към всяка следа, оставена от преминало куче, следователно аз виждам всяко едно л. Ужасно много са! Започнах да обръщам внимание чистят ли стопаните след своите питомци. По-скоро - не! Особено, ако кучето си свърщи работата в тревните квадратчета по тротоарите - изобщо не се навеждат разсеяните стопани. Зяпат си телефоните и подръпват животитe..Мдаа, разбирам защо голяма част от хората без кучета ни гледат неприветливо, дори враждебно. Не може така! Не трябва да се оставят по улиците кучешките остатъци, ние живеем в този град. Пък и на гости да сме, колко е да почистим след животното - секунди. Не искам да изпадам в мрънкалност, ще ми се да има начин да бъдат принудени собствениците на кучета да чистят след питомците си.



Никакво време и възможност не ми остава за Рошльо и той ми липсва, почти месец не съм го виждала

23.07

След полунощ имаше безмълвен небесен спектакъл. Беззвучна буря. Небето се осветяваше като от прожектори, а звук нямаше. Грандиозна работа! Явно бурята беше някъде далеч, а до нас достигаше само картината. Независимо от небесното представление спахме добре, дори поразхлади и се появи лек ветрец. Много приятно пораздвижи въздуха. Първите дни Ема държеше да спи в леглото и цвла нощ ни обикаляше и лежеше буквално на главите ни, но в един момент стана така горещо, че сама си избра да спи на пода. Поне пет вечери е по-спокойно, не ни е вдигала. Очаквах да се притесни от гръмотевиците - валя в четвъртък следобяд около половин час, като първо се разтрещя - кученцето не реагира никак, снощи също, но бурята беше само светлинно шоу. Сутринта станахме малко след пет - излизаме около шест, откак е тук. Пообиколихме, срещнахме пет-шест кучета. Само едно много дребно, може би йорки, ни лая бясно. Поседнахме в един парк. Пейката беше мокра, явно е валяло, освен, че се святкаше така красиво през нощта. Озаряваше се цялото небе. Днес разходката мина почти без инциденти, само две малки пуфита в един от забранените за кучета паркове ни се спуснаха като изтребители... Вчера имахме две притеснителни срещи с кучета - трябваше да я взема на ръце и в тази импровизирана композиция "Пиета" обикаляхме една пейка, кучетата след нас - било е  смешна гледка отстрани. Циганинът, който водеше кучетата, така и не ги повика - на въпроса ми негови ли са, отговори, че били негови, но не слушали! Не слушат - вика - и си заминава да рови в кофите, а те по петите ни :( Още като я взех тук си мислех, че ми трябва воден пистолет - да пръскам нежеланите натрапници. Не мога да ги удрям с пръчки или да хвърлям камъни, бях си наумила, че водната струя ще е достатъчно отрезвяваща да ги държи далеч. Така и не успях да стигна до такъв магазин...






Oпитите ми да поработя, докато Ема беше тук, се оказаха неуспешни. Всъщност успях да направя няколко пиленца, имам един проект, който се надявам скоро да осъществя, и ми трябват поне пет лястовички. Не знам как успях да направя три от тях, кученцето никак не желае да стои само и вървеше непрекъснато с мен. Един от малкото пъти, когато я затворих за половин час във външния коридор, изгриза ъгъла на една картонена касетка. А нямаше как съвсем да не я затварям, за да успея да изчистя на котките, да им сложа да се хранят, да им обърна малко внимaние. Тревожех се как ще я приемат, но в крайна сметка успях да сторя така, че да не се срещнат - те я виждаха от терасата, през остъклената врата, и бяха доста шашардисани. Тя общо-взето не ги отразяваше.  Липсваха ми занимавките и ме сърбяха ръцете, та съботата разхвърлях панаира и тъкмо се заех да оцветя едно колибри, Емата довтаса - пльосна се върху всичките ми материали и инструменти, лапна пилето, изплю го не без моя помощ, близна лепилото - не го одобри, опита да ми сдъвче четките и като ги скрих зад гърба си, се амбицира и тръгна на обход да ги намери и отнеме от мен...еми толкова. Прибрах си нещата.  Вечерта все пaк успях да направя едно пиле, което оставих да съхне, но след малко го намерих сдъвкано и изплюто. Така че не ми се получи волното съчетание Ема и папиемаше :) А сега ми е така ревливо и празно. Едни котките са доволни, че вече имам време за тях и го няма онова непознато, притесняващо ги създание

вярно, че беше неделя сутрин и нямаше никакъв трафик, обикновено това е едно от оживените кръстовища - толкова спокойно си пресече катерицата и съвсем без да бърза, демонстративно се изкатери пред възхитените ни погледи по ствола на дървото...Аз до преди седмица събирах истории с птици, и пера. Сега леко си поизместих погледа покрай Ема и е пълно с други чудеса :) И още много чудни летни дни!

По принцип ние сме хуманни. Против кастрацията сме. Много пъти са ни съветвали да го правим, но ние никога не сме го правили. Може да повредим кучето. Нека всичко си тече по естествен и природен път. Представяте ли си вие да сте домашен любимец и от много любов да вземат да ви кастрират, за да не им създавате проблеми? Не е етично!
Дебеланка започна да ни създава проблеми още от малка. Тя си е едно подвижно бедствие. Има нещо лисичо във вида й, но явно то не е само там, а и в гените й. Отрано се убедихме, че е доста по-умна, отколкото се смята да е едно куче. За разлика от Ласи, обаче, тя използваше умствените си способности единствено, за да си напълни тумбака. А когато е в период на разгонване – за да ... но, то в период на разгонване всички кучета поумняват.
В началото Дебеланка беше сама. Нямахме никакъв опит с куче и вършехме какви ли не простотии. Първо я кръстихме Моцарт, защото не знаехме, че е женска. После я лишихме от възпитание, като й позволихме да ни се качи на главите, а съответно и в кревата. Веднъж, когато беше разгонена (това й беше първия път) с всичкия си акъл решихме да я разходим до Парка на възрожденците, всъщност наричан „Кучешкият парк”, защото там винаги е пълно с кучкари и кучета. От апокалипсиса, който се разигра там си спомням само две сцени: как съм вдигнал Дебеланка високо над главата си, и на мен са се покачили с предните си лапи едно хъски и една лайка (добре, че беше Дебеланка, та да видя отблизо разликата между хъски и лайка, освен това на лайката двете й очи имаха различен цвят), а втората сцена бе, как ние се опитваме да отстъпим по периферията на парка и към нас лети като куршум един кокер-шпаньол, и без всякаква прелюдия се забива в задника на Дебеланка, и аз трябва да употребявам ритници за да го изгоня. Кучкарите, разбира се, тогава ни изгониха: "Вие луди ли сте да доведете разгонена кучка в парк с кучета?", запитаха ни те, "Дръжте си я в къщи, докато й мине."
Така научихме, че най-лесния и безотказен начин да откраднеш някое куче е с помощта на разгонена кучка.
Пак по това време бяхме изтървали Дебеланка на улицата. Всъщност, беше я изтървал баща ми и аз трябваше панически да се връщам от работа и да я търся в квартала. И накрая я намерих през няколко пресечки и си спасих кожата, защото жена ми щеше да ме убие, ако Дебелана изчезнеше. Тогава пък научихме какво се прави, когато има съмнения, че кучката ви скоро е мърсувала. Чака се три дена и й се дават хапчета. Проста работа. Плащаш си и си спокоен за невниманието си.
Тази процедура я правихме още веднъж, когато се сдобихме с Черньо и Мърльо, т.е. - вкарахме врага в къщата си. Когато Дебелана се разгонеше, в къщи наставаше ад. Трябваше непрекъснато да я държим отделена от псетата, а това не винаги бе възможно и често се стигаше до бой. Двамата се сбиваха, ушите им ставаха на дантели, ние отнасяхме по някоя хапка и после Черньо трепереше - той си има някакъв вид епилептични припадъци, които траят пет-десет минути и ги получава при силна възбуда. Освен това, нощем двете ергенчета пееха серенади. Мърльо беше тернор, Черньо - бас-баритон. Много добре се съчетаваха гласовете им, но в три през нощта... Да не говорим какво беше, когато беше жива и Клеопатра - две кучки и два песа в къщи - същински ад. И въпреки всичко и всички съвети, ние никога не посегнахме към кастрирането. Предпочитахме да търпим всички несгоди на разгонването, но не и да осакатим кучетата!
Така.... Последното разгонване на Дебелана мина сравнително спокойно – вече имахме всичкия нужен опит, Клеопатра отдавна я нямаше, едно-две сбивания между Черньо и Мърльо въобще не ни дотежаха чак толкова. Лошото бе, че пак изтървахме Мърльо...
Всъщност, нека разкажа първо за Мърльо. Той бе по-дребен от Черньо, но и по-напорист. Нахален един такъв – типичен мачо-дребосък. Дебеланка бе два пъти по-голяма от него, но за нея той бе идеален като ухажор. Всяка сутрин го нападаше тя страстно и започваше да го гризе по крайниците и навсякъде, а той стоеше и тази любовна игра явно му харесваше. Всичко си беше нормално, след такива игри двамата се кротваха един до друг, като двама влюбени, но липсваше секса. Дебелана не му даваше. Това бе в нормално време, когато тя не беше разгонена. В такова време жена ми въздишаше и все мечтаеше Дебеланка да си има някога кученца, а защо пък не и от Мърльо? Но разгонеше ли се Дебелана, романтиката веднага изчезваше и започваше строгото вардене. Веднъж, като я заведохме пак на лекар, за да й дава хапче, той ни успокои, че дребосъкът едва ли е направил нещо, защото то за това трябва повече време от една минута, пък и той е много дребен за нея. Все пак и дадохме хапче тогава, но и останахме с едно погрешно впечатление...
Да, в общи линии, последния път изтървахме Мърльо дотам, че той се заклещи с Дебелана. В крайна сметка всичко приключи благополучно, като се изключи изпохапаната ми ръка и това, което направихме след това. По-точно – не направихме. По неизвестни причини решихме, че и този път Мърльо, поради големия стрес, не е свършил нищо опасно и не заведохме Дебелана на лекар да й даде хапче.
След известно време започнахме да забелязваме някои промени в Дебелана и чак тогава умът ни дойде в главата. Това, естествено, никак не подобри положението и за наш ужас за аборти бе късно. Но Надеждата, тази проклетница, която никога не умира и непрекъснато подтиква човек да върши глупости и този път ни насочи в грешна посока. Набързо прочетохме в Интернет, че съществувало нещо такова като фалшива бременност. Докторът, нашият весел доктор, потвърди, че това е често срещано явление при кучките на възраст, а Дебелана бе точно такава – някъде вече в критическата, та да не сме се безпокояли много. То, ние не че спряхме да се безпокоим, но си останахме само с безпокойството. Дебелана получи великолепен повод да се храни когато си поиска, нали сега бе бременна, а ние продължихме да се надявахме, че не е бременна. Поради тази причина, а и поради причина на това, че не си спомняхме точната дата, на която е забременяла, повече не я водихме на лекар да ни дава нужните наставления. Разчитахме само на Интернет, който е пълен с всякакви съвети за кучкари и раждания при кучето. С други думи, щяхме просто да чакаме да роди.
И този момент настъпи, разбира се, в най-неподходящото време - една вечер, докато бяхме на село. Трябваше вече да си тръгваме, защото наближаваше полунощ, но Дебелана се бе сгушила в някакви стари парцали и не даваше да я бутне човек. От нея течеше някаква течност. Какво да правим сега? Да я оставим да ражда тук или да я мъкнем насила в града, където пък ние трябваше да се наспим, защото на другия ден бяхме на работа. Най-накрая рискувахме и криво-ляво я вкарахме в колата и потеглихме за града. Беше още лятна жега и аз спах отделно, в стаята на детето, което цяло лято кисна при баба си и дядо си на село. Жена ми бдя над Дебелана в нашата спалня.
Аз съм пън и мога да спя при всякакви ситуации. Бях нащрек, разбира се, да стана по всяко време, ако има нужда, но никакъв повик не се появи през нощта. На сутринта заварих жена си да се опитва да изроди едно кученце, но без особен успех. Аз се намесих и измъкнахме някакво парче същество, което явно бе мъртво. Ами сега? По спомени от Интернет решихме, че може би това е нормално и трябва да я оставим да се напъва да роди следващите кученца, т.е. че всичко е нормално. Аз заминах на работа.
На обяд се върнах в къщи и най-после се понегрихме да заведем Дебелана на лекар. „Нашият” лекар бе в отпуск и затова прибягнахме до услугите на една лекарка наблизо, за която бяхме чували само суперлативи. Тя ни уведоми, че работата не е наред и ако не роди нещо до два часа, след като й бие инжекция за стимулиране, трябва да я оперираме. Взехме си я в къщи, аз се върнах на работа и през час звънях в къщи. Нищо и половина, разбира се, трябваше да носим Дебелана на операция.
Върнах се от работа по-рано, да можем да я занесем на докторката, но пък тя сега ни каза, че по-рано от осем вечерта няма да може да оперира. То не било фатално, да сме изчакали. О’кей – чакаме. Жена ми отиде да търси други доктори. Намери едни, които били се съгласили да направят операцията, но още се колебае, дали да не изчакаме до осем, защото имаме уговорка с жената. На мен обаче хич не ми хареса вида на Дебелана и категорично настоях да вървим при тия доктори. Понесох Дебелана на ръце и тръгнахме пеша, защото по това време на деня навсякъде е задръстено с коли и пеша щяхме да стигнем по-бързо. Дебелана тежи, аз тичам, след мен тича жена ми. Сложихме Дебелана на масата, гледат я лекарите, мерят й температурата и ни казват, че трябва да се почне веднага, щото вече я изтърваме. Жена ми избяга, аз останах да помагам, докато не изгониха и мен ...
Операцията, така или иначе, приключи успешно. Към десет вечерта отидохме да се разплатим и да си вземем кучето. Оказа се, че тия кученца са седели в Дебелана мъртви повече от 24 часа, т.е. това което ние сме възприели за начало на раждането вече са били опити да се освободи от трупчетата им. Докторът вика, „Я по-добре я оставете тук тази вечер, докато излезе от упойката, пък утре елате да си го вземете.” Обяснявам му аз, че Дебелана е голяма певица и в тая клетка няма да изкара до сутринта, без да му изкара нервите, но той се усмихва пренебрежително. Връщаме се в къщи – някъде десетина минути пеши ход и таман да влезем в блока – докторът звъни – „Елате да си вземете кучето.” Да, амбулаторията е на първия етаж, а апартамента на доктора е над амбулаторията. Сега вече аз му се усмихвам пренебрежително. Вземаме си кучето, а то бърза да излезе и да върви с нас...
В общи линии, сега, няколко месеца по-късно, Дебелана вече е в цветущо здраве, само дето вече е кастрирана - при операцията я кастрираха, нещо като естествено последствие от усложнението, което се беше получило - така казаха докторите. А ние изрично им казахме да не я кастрират. Ние, всъщност направихме всичко възможно да не я кастрират, нали?

Да, светът през поглед на четири крака е съвсем различен. Разбрах го, когато няколко месеца разхождах кучето на моята майка след нейната смърт. И двете много страдахме, и двете ближехме рани. Тогава видях един друг свят - такъв, какъвто си го описала така пълно, точно, емоционално. Тези разходки ми помогнаха да се стабилизирам, но тъгата пребори 16-годишната немска овчарка Сара.
Извинявай за тъжната посока на мислите ми - наскоро изгубихме и славната питбулка Джаки, на преклонните 15 години. Беше толкова умна, толкоз добра! Когато разбра, че сиамката ни изчезна, спусна мляко, без да има кученца, и откърми малкото сиамче Янчо. За Сара, за Джаки, за сиамката Мими и нейния Янчо имам снимки и видеа, и постинги в блога - и любов... това ми остана след тях.
А Ема е прекрасна - ще свикнеш и после ще ти бъде мъчно:)))
Благодаря за чудесните описания и разсъждения! Специални благодарности за затрогващия разказ за Дебеланата!
Прегръдка, Доре!

искам да добавя още един любим разказ по темата

Ако някога, под действието на необясним и абсурден импулс...
...подложен на настойчивите молби на наследника си, придружени от тръшкане по пода, хапане на ноктите и неизпълними обещания от рода на "ще видиш как ще си го гледам, разхождам, храня и къпя",
под укорителния поглед на бабата - "не го обичаш ти това дете", дядото - "едно време винаги сме имали", съпругата - "хайде, и ти поне веднъж кажи нещо", или след прекаран тежък грип, когато съзнанието ви е замъглено от високата температура, не можете да разсъждавате правилно и РЕШИТЕ ДА СИ ВЗЕМЕТЕ КУЧЕ, крайно наложително е да прочетете следващите редове.

Част първа
Кучето е животно с козина и четири крака, единия от които обича да повдига в близост до ъгли, чужди автомобили, крака на маси, панталони и нови светлобежави обувки. Козината му е склонна да ви влиза в носа, докато четете легнал на дивана, намирате я в четката си за зъби, по новата си вратовръзка, в супата или на дъното на чашите за коктеил. Вземането на куче в къщата е смела и безразсъдна постъпка, каквито са и шофирането със завързани очи или скачането с ластик от мостове над озъбени скали и дълбоки ледени планински реки.
От зловредна литература може да сте информиран за породите и да сте се спрели на една от тях, но бъдете сигурен, че ще сбъркате, какъвто и да е изборът ви. Книгите са пълни с глупости като: "весел и незлоблив нрав, отличен компаньон, обича децата...". Оказва се, че елитен екземпляр от така жизнерадостно описаната порода пораства като мрачен, денонощно лаещ пес, който изпохапва всичките ви приятели, децата и жените им, дори вас самия не допуска вкъщи, освен ако не му носите шунка или не го залъжете с ответен лай и злобно оголване на зъбите.
Всички описания на кучешки характери из книгите са направени от добродушни и вдетинени госпожици, които са черпили опит от стария глух пудел, заспал пред камината. На описанието "непретенциозни към климата, мускулести, с неизчерпаема енергия и добър апетит", отговарят лениви и кекави създания, страдащи от непрекъсната хрема, куцащи, с лесно чупещи се нокти и опадала козина, които, за да поддържат някакво мизерно съществуване, трябва да се хранят с екологично чиста храна, сготвена от френски готвач. Кучетата "привързани към дома и стопанина си", след отвързване от каишката хукват в неопределена посока и се връщат след три дни, пълни с тръни и бълхи. Цялата порода, описана като "недоверчиви към непознати, отлични пазачи", при влизане на крадец в дома ви ляга по гръб на пода в очакване на почесване по корема, а изнасянето на покъщнината приветства с весело потупкване на опашката.
Ако все пак сте решили да имате куче, потгответе се психически, че част от стените, новите ви италиански обувки, любимата жълта чанта на жена ви, гумите на велосипеда, който сте подарили на сина си за рожденния му ден и книгите от долните рафтове на библиотеката ще бъдат сдъфкани, изядени, издраскани и олигавени. Свикнете с мисълта, че ще трябва да успокоявате припадналите съпруги на приятелите, лекомислено решили да ви дойдат на гости, да облепвате с левкопласт издрасканите лица на децата им и да наемете адвокат, който да се явява на многобройните заведени срещу вас дела. Знайте, че точно, когато ви се спи и вън плющи леден дъжд, ще трябва да се разходите до парка и да зъзнете, докато любимецът се мотае безцелно из храстите. Трябва да имате готов комплект извинения и оправдания за ухапани бабички, удушени сиамски котки, напишкани бебешки колички, прегазени цветни лехи и отнети от ръцете на невръстни дечица банички.
Ще си вземем куче!

Безумното решение е взето, вие даже малко се гордеете със себе си. Завели са ви в смърдяща гореща стая, където на пода лежи проскубаната, с увиснал празен корем и наболи цицки майка на няколко скимтящи кутрета. Не се самозалъгвайте, че ще си изберете най-хубавото кученце на света. Пак ще сбъркате. Просто грабнете първото ви попаднало, огледайте го с око на познавач, кажете "ето, точно това търсех, великолепен расов екземпляр", обърнете се и излезте с достойнство, преди проклетата кучка да ви е съдрала съвсем панталона, а в главата на сина ви да се е родила идеята "а защо да не си вземем две - едно мъжко и едно женско".
Естествено е, преди това да сте подготвили по подходящ начин мястото, където ще отглеждате любимото създание. Желателно е това да бъде малка и топла вътрешна стая, чиито прозорци защитете с красиви и здрави дървени капаци, за да не могат изнервените от непрекъснатия лай, квичене и скимтене съседи да разбият стъклата с камъни и огнестрелно оръжие. Подът трябва да е достатъчно здрав, най-добре железобетон, в който е невъзможно без специални сечива да се изкопаят дупки. Настилки от типа - дъбов паркет, венецианска мозайка, италиански теракот, гръцки мрамор или персийски килим издържат точно един месец, след което - прогизнали, вмирисани, оцветени в жълто-кафяво, издраскани с нокти и зъби - се нуждаят от незабавна смяна. Добре е мебелите да се изнесат или да се увият с дебела, трудна за изгризване ламарина. Виждал съм система от макари и скрипци, с които мебелите се повдигат към тавана. Слабост на цялото съоръжение бяха капроновите въжета - любопитният домашен боксер ги изгриза и стовари дивана върху крака на своя стопанин.
Кучетата лесно се научават да си отварят сами вратите. Простите брави са играчка за кучешкия интелект. Лично аз познавам един, макар и дребен за породата си черен дог, който със саморъчно изработен шперц се разхождаше из къщите в квартала, отваряше сейф, вграден в стената и с лекота изключваше алармите на колите. Временно решение на този проблем са цифровите брави с честа смяна на кодовете.
Специалистите твърдят, че обучението на домашния любимец започва от първия ден. Няма нищо по-грозно и жалко от добре гледано, расово куче и невъзпитан стопанин, който пикае в подлезите, лае по минувачите, дърпа се от каишката и хрупа пуканки в киното. Повечето ръководства започват с упражнението "привикване към собственото си място". Прочетете ги внимателно и скептично - скоро ще се убедите, че всички указания са безполезни - вашият интелигентен дакел никога не научава тази команда.
Кучето има склонност да заема мястото, което си мислите, че е ваше - големия стар люлеещ се стол пред телевизора, малкото диванче до камината или възглавницата, съседна до тази на жена ви. Единственият начин да го преместите от там е: -легнете на кучешката постелка с привидно доволен вид и свит на кълбо се направете на заспал. Когато любимецът се опита да ви измести и от там, станете пъргаво, със скок заемете бившото ваше място и с тихо ръмжене и настръхване на косата го защитавайте.
От самото начало трябва да свикнете с малките и по-големи локвички и онези неща с продълговата форма и приятен светлокафяв цвят, които вашето куче умело поставя на различни места из къщата и то точно там, където скоро ще стъпите. Лесно може да се научите да си гледате внимателно в краката и грижливо да избърсвате обувките си на излизане. В противен случай ще пътувате винаги сам в асансьорите, а в градския транспорт ще ви насочват към мястото за инвалиди -"бедничкия, може да е прострелян на някое деликатно място и затова така мирише".

Щом вече имате куче, не може да не попаднете при ветеринарния лекар. Знае се, че има десетки коварни кучешки болести - алергия към цъфтящи треви, отвращение от бисквити, безсъние, стомашно неразположение с чести диарични изхождания, страхови неврози, младежки пъпки, запек придружен от безпричинна веселост, сърбеж зад ушите и пр. Ветеринарният лекар е човек, надарен с изключително дружелюбие и словесна обилност. На всеки въпрос относно здравето на нещастното животно, ще получите подробно и неясно обяснение, завършващо с примери от практиката за бързо загинали от същото заболяване пациенти и снимки на обезумели от мъка стопани, имали неблагоразумието да предпочетат друг специалист, който на всичкото отгоре няма и така добре обзаведена клиника. Продължителното и упорито лечение, разбира се, може да бъде изведено до успешен край с един рядко срещащ се препарат.Една, последна опаковка от лекарството съвсем случайно се намира в бюрото на ветеринаря и той благородно ви я предоставя, срещу скромна сума. Още по-дружелюбни са ветеринарните фризьори, масажисти, педикюристка, психоаналитик и стоматолог. Всички тези усмихнати специалисти сигурно смятат, че наскоро починалата в Америка любима леля ви е оставила цялото си богатство с едно последно желание - да го разпилеете във възможно най-кратък срок.
Щастливи моменти

В отглеждането на куче има и някои щастливи моменти. Незабравими ще останат за вас миговете на неудържима радост, когато откъснал се от каишката, песът хуква след някоя склонна към контакти представителка на нежния кучешки пол. Повиквате го по име, но не много силно и настоятелно, да не би да чуе и се върне. После с привидно нещастен вид и ликуваща душа прибирате вкъщи само каишката. Вече наближавате, представяте си как ще съобщите на останалите печалната вест, сълзи, рев, нервни припадъци...
Тогава забелязвате, че до оградата е застанала онази, хубавата пухкава млада майка от съседната улица със синята количка и щръкнала черна коса, чиито извивки, заоблености, чупки и стъпки знаете наизуст, толкова често сте я гледали да минава по тротоара, опитвали сте се да й привлечете вниманието, но безуспешно, тя винаги ви е подминавала като местоимение, а сега е вперила поглед, пълен с интерес, усмихва се и кима с глава, но някак особено. Всичко става ясно, когато чувате през отворения прозорец жена си, говореща с някого по телефона:
- Не знам какво му става напоследък. Страшен любовник е станал. Ужас, ти казвам! Види ли жена-хуква след нея, то радости, то ухажване, целувки, милувки и докато не постигне своето не мирясва. Не го интересува, че имало хора, че го гледали, че подвиквали и подсвирквали, където я настигне и скача отгоре й - в парка, зад пейките, в някой чужд двор, където завърне.
Онзи ден го направи пред мен в градинката до гарата с една уличница, да ми се смеят проститутките даже. Да, да пред мен го направи... (тук започва да плаче) Изчезва от къщи, няма го по два-три дни, връща се по никое време, рошав, мръсен, кален, къде е ходил, кой го знае, и да го питаш - не казва, влизаме веднага в банята, гледам го - целия изпохапан. Ужас, ти казвам, да не ти дойде такова чудо до главата. Хайде скъпа, затварям, че май си идва...
Минавате победоносно покрай щръкналата коса, заобленостите, чупките и извивките, закачливо щипвате бебето по бузката и я поглеждате властно и пренебрежително, виждате, че се е вкопчила с ръка в оградата, така стиска, че ще изкриви някой орнамент, но не й правите забележка...
Тогава чувате зад гърба си радостен лай. Любовникът връхлита, скача отгоре ви с калните си лапи, отръсква се така, че синята количка става на точки, но вие не му се карате, защото никога нямаше да преживеете тези кратки щастливи минути, ако не си бяхте взели куче.
Любомир Калудов / Ако решите да си вземете куче

Смях се от сърце! Изкуството да живееш с куче! Наистина много хубав разказ - детайлно разгънат, емоционално преливащ, ироничен, саркастичен и по кучешки любвеобилен!
Благодаря ти, Доре!
Прегръдки за тебе и Еми!

Рони, Рони (доберман), ела тука, спри да ядеш ... ама недей бе маменце, това е умряло пиле! Ох душичка ... хич не ме слуша ... затова ходим на училище, обаче нищо не става. Цял живот гледам кучета, нито едно не можах да възпитам. Като гледам и вашето не много ... аа нали ... (в този момент аз с умиление наблюдавам овъргаляния в мърша Роджър как гони топка). Ах кой не слуша, ах ти прасенце ... И хич не обича да се къпе. Всяка вечер се разправяме. Мъжа ми го влачи за нашийника, дъщеря ми пази на вратата да не избяга, аз го моля и му викам "Ма ще ти дам бисквитка бе Ронко, само влез ... хайде без сапун днеска" - ама не иска...
И бели прави много .... ама те всичките правят. Викам на мъжа ми - 4о години сме заедно, 3 кучета сме имали - как пък не свикна ... какво само се ядосваш. Ми скучно им е. Вашият прави ли бели?
Промърморвам за дистанционните и телефоните
Намесва се майката на Басет, която разказва за тунел в стената прокопан точно до входната врата. Басет веднага е наречен единодушно УМНИК
Пристига любовникът на парка - кавалер Кингс Чарлз Шпаньол и страстно оглежда всички дами от проскубаната 15 годишна полусляпа пуделка до по-свежата и атлетична неизвестнопородна мадама
Стопанинът на Ердел териера казва, че сутрин кучето го буди в 6 и му лае в ухото, докато не слезнат за 5 минути до долу. После се качват обратно, а Ердел териера тича да легне пръв в леглото обратно с мръсните крака. До един се смеем на тази невероятна изобретателност
Момчето със самоеда се оплаква от космите, които си вадел "Даже да не ви казвам откъде" Всички потвърждаваме, че изобщо не ни пука.
Аз се фукам, че Роджи не дава да будя сутрин Никола, пази му леглото, с което предизвиква всеобщ възторг.
- Аааа Роджката, обажда се таткото на Боксерката, по вас крещи охраната на парка всяка сутрин, нали ...голяма работа, че плува във фонтана милото кученце ... не може ли да се разхлади горкото.
На поляната има ново бебе - спрингер шпаньол. Всички цвърчат и ахкат - невероятно е как възрастни хора издават едновременно нечленоразделни звуци на жесток фалцет. Стопанката гордо представя бебето. Никой не пита къде е възрастният ретривър, който до скоро разхождаше. Кучешките хора знаят. Погледите са абсолютно достатъчни.
- БАРИИИИИИ БАРИИ КЪДЕ ХУКНА ПАК - дере се майката на Кане Корсото - ей на ... пак избяга зад мола да яде ...не мога повече. Много държи да се разхожда сам, за да рови из боклуците - винаги се връща, ама ме е страх, че някой ще го открадне.
В този момент някой шумва с найлоново пликче и 15 кучета се сепват и за секунда довтасват с погледи на системно гладували.
Отмятаме темата за изродите, които си изхвърлят кучетата и ги проклеваме навеки.
После някой разказва за предишното си починало куче ... Всички ревем.
Кане корсото се връща с виновен поглед, а от устата му виси нещо, отдавна изгнило.
Йоркширът напада стръвно, Кане корсото се крие зад майка си. Немската овчарка и Роджи откриват нова кална локва тип блато, накисват се хубаво в нея и се връщат за да се похвалят на останалите.
Собственичката на Куба днес ще пътува, закъснява и разходката им е бърза, ето защо Куба намира за удачно именно днес да се овъргаля хубаво в намерено прясно човешко л..@. Стопанката на Куба го мие на чешмичката и кълне от сърце и душа като сръбски касапин.
"Хайде, тръгваме си" подвиквам на измореното куче и в този миг Роджър получава прилив на невероятна енергия и желание за игра, а думата "в къщи" причнява внезапна мигновена глухота у всички четириноги на поляната. Всеки хуква след кучето си, което се прави на ударено, не иска да си ходи и търчи на къси пасове и остри завои . Великолепно брауново движение от хора, кучета и заканително размахани каишки.
Е ТОВА Е ВСЕКИ ДЕН - съзнавам, че ние дето сме собственост на кучета отстрани изглеждаме като едни много, много увредени хора...
Когато имаш куче, нямаш лично пространство - имаш придружител в банята, в тоалетната, навсякъде. Всяка хапка е преброена и споделена. Леглото не е твое. Никога не знаеш какво ще завариш, когато се прибереш .... всъщност знаеш, но не искаш да си го представиш. Никога не можеш да останеш повече от 10 минути в магазин - "това куче, дето лае и вие с всичка сила ваше ли е?"
Само кучешки човек може след като е заварил изкоренена, убита и разпарцалосана коледна звезда и пръст из цялата къща, разкъсани книги и изтърбушена възглавница с разлигавен глас да квичи "Ама кой го направи това, я сега да видя ...."
Само кучешките хора занем какво е да изпратиш приятеля си за последно, да го държиш докато си тръгва и да му пееш, за му е лек пътя. Само ние знаем, какво е да си тръгнеш от ветеринаря сам и с празна каишка ... Само този, който е бил собственост на куче знае, колко боли когато си тръгва този, който те е обичал безусловно и как оставя след себе си толкова много обич и преданост, че който е кучешки човек не може да живее без куче.
А когато ни изболи болката дотолкова, че вече можем да обичаме още някого, влизаме обратно в същата центрофуга без да забравяме никога тези, които са си отишли.

Изобщо ... честно, не знам как хората живеят без всичко това

Фани Давидова