Обхождането на лозята през годините, ми даде възможност да бъда близо до корена - до небесния и  земния едновременно. Установих лично - доказа ми се, че колкото по-близо си до земята, толкова по-близо си до небето - и това е точно така. Горе и долу се смесват, когато човекът е извън картинката, ако успее да застане така, че да вижда, без да е в кадъра...Без да му пречи носът :) ПОнякога, газейки трева, се сепвам, сещам се, че всъщност съм в небето. Под краката ми - земя, от тревата нагоре - небе :)  Обичам да съм извън цивилизацията, всичко е толкова естествено, спокойно - тези плуващи като рибки светлини и сенки на обедния селски вятър под дърветата - прехласвам се. Приказни телепорти има извън града. Вчера бяхме из дворовете на село - още като забръмча косачката, една авлига излетя като торпедо от гъстата растителност в тайната градина на задния двор и се стрелна пред погледа ми - прелетя един празен участък от триста-четиристотин метра и се изгуби в най-близкия изоставен, превърнал се в гъсталак двор. ( Природата си връща територии с шеметна бързина! ) За трети път виждам авлига за последните 20 години. Много се радвам на такива срещи...предната прелетя като жълта мълния пред очите ми, докато ахна, трябва да има десет години от тогава, но няма да забравя чувството. Възторга.  Та явно така съм се населвала с птици, и ако съдя по тези, които вече съм направила последната година, това  ще се окажат доста птици. Голямо поселение...

 

Забелязвам, че колкото повече развивам окото си за горната земя, толкова по-силно стискам това за долната. Или обратно, колкото повече не ща да виждам и чувам какви ги творят човеците божии, какво причиняват на многострадалната ни майчица земя, как са зинали големи усти да налапат всичко що успеят, толкова по-често гледам небето, проследявам облаците и се радвам на онова, което щедро ни се дава - ей така, просто защото сме живи днес. Събудили сме се и под стрехата навън чирикат лястовички, а в изгрева се хвърлят гълъби. Гмурват се, скачат,...Всичките гълъби от покривите наоколо правят възторжени тигели до хоризонта, където пониква слънцето, все едно се топват в топлината...






Това си мисля като ги гледам - ходят да ги целуне първото слънце, връщат се и се радват! Като вали дъжд е същата възторжена радост - вдигат шум до БОга, особено лястовиците- пищят оглушително, правят едни параболи на радостта, чертаят мрежи - беше казал един поет за прилепите в мрака, лястовиците чертаят пред буря оди на радостта :)





 
 
Виждат се пауните в съседния двор, а на другата снимка - една мъжка авлига - самата аз още не съм успяла да снимам тази плахлива и бърза като стрела птица...а как пее...! 




пиленцето си беше там в четвъртък!   

Напоследък опитвам да правя магнитчета, реших, че пилците може и да закрепят по една много мила бележка на хладилника - примерно. После направих ежчета, лисичка, костенурки, коте, пак пиленца...Станаха една прилична шепа магнити! И се лепят! И са невидими!   

Щях да пиша за сляпото куче, а се отплеснах с магнитите. Мноого интересни неща научих за този дребен-вреден! Не знаех колко е подредено това изумително създание, което пречи на селските стопани и краде от всеки двор, в който отглеждат основно картофи! Значи - ако садите картофи, излиза, че каните сляпото куче. Успявало да открадне над 50 кг грудки и картофи на сезон - отделно лука и чесъна, и си редяло килерите по-прецизно от добра домакиня. На рафтове и на размери - картофи, грудки от цветя, лук, чесън..Всичко на спретнати купчини по полиците. Да има храна за зимата! И не е да няма очи - има, скрити под гъст бретон, и има такава добра ориентация, и строи такива тунели, че все едно е завършило тунелно инжинерство! Мноого ми стана интересно! Само дето вреди и се пречка и обикновено си намира майстора като почне да нахалничи в някой двор. Ние нямаме лични срещи с него, просто защото не сме садили картофи. Така излиза! 

Пълно е с авлиги, където има по-височки дървета, в окрайнините на градовете. Но не можеш да ги видиш, само ги чуваш, защото не позволяват да ги доближиш. Ако искаш и имаш време, можеш да измислиш, как да ги издебнеш. Или да си направиш чакало някъде. Примерно, ако таванът на вилата ти е близо до дървета, в които си видяла, че идват авлиги. Или се катериш на някое дърво и чакаш.

Предполагам, че е така. Щом за двайсет години само три пъти съм успяла да мерна авлига. А съм ги чувала, пеят.

Щастлива съм и аз, когато се потапям в тревата и гледам небето, когато се разхождам из лозята и слушам авлигата и възторженото чирикане на лястовичките преди и след дъжда!
Зарадвах се, че пилето в черницата е още там...
Отваряш душата ми за красотата на природата, за нашенската красота. Обикновена, българска, пленяваща!Изпълваш ме с радост и надежда.
Дори сляпото куче започна да ми харесва:).
Благословена си, Доре!

Чиста емоция, добри очи, поетически размах, философска дълбочина - всичко в този уникален текст възхищава. Човекът между земята и небето, авлигата в гъсталака, гълъбите пред изгрева, сляпото куче с бетона - незабравими авторски ракурси! Благодаря ти, Доре, за това потапяне в природното!
Прегръдка!

Уча се с годините да съм щастлива с това, което имам - да ценя. Преди 25 години хич не ми харесваха тези бодили, шипки, драки, тръни, жега, комари, кал, дъжд, мъгла, слана, болести по лозята, кражби, палежи, абе какво ли не е било за това време, всякакви трудности и препятствия, които, в крайна сметка, се оказват за добро :) Благодарна съм за този път без предимство. Мисля, че благодарният човек е щастлив човек.

И на мен много ми хареса това, което чух и прочетох за сляпото куче. Дори си мисля, че би станал чуден анимационен филм! Представям си го :)

А, колко е добре тази чиста емоция - спорна тема. Опитвам се да не бъда съвсем чиста, маалко с примеси да я докарам ;) Все се смесвам, омесвам, премесвам - повечко дъжд, малко слънце...кал - "правя се, от кал се правя", писала една емоционалистка преди години.

Да се потапяте в дивото, в синьото диво, и в зеленото и да се радвате от сърце! Синьо лято, Вени! И златно!