Защото е все тъй далече сърдечното езеро Чад,
където препускат жирафи с нозете си тънки,
където, огромно и алено, слънцето на закат,
разсипва се в пламъци огнени под копитата звънки...

с оскърбително тънки ръце, коленете си остри обвило,
крехък гръб долепило в равнодушна до бяло стена,
едно вечно дете ме пронизва със поглед от тъмно мастило   -
искам  цветен жираф да препусне за него в нощта.

Слънчогледов жираф, със очи кадифени и топли,
като пити с прашец, в тях света упоен се оглежда
и мирише на слънце,  и пръстта с копитцата чопли,
и преде със ушите си облаци в нишки надежда.

И когато момичето омагьосано пусне ръце,
от очите му рукнат реки от сдържаните сълзи - 
там далече сред Африка - все едно е моминско сърце -
едно езеро с бистра и чиста вода ще се пълни.

Само очите да имах на твоя жираф!:))
Не стига, че си измайсторила такова пленително същество, а и си му посветила най-красивата песен в стил Гарсия Лорка, която някога съм чела!
Страхотна си, Доре!
Прегръдка!

Жирафчето се появи и ме подсети за жирафа на Гумикьов - много харесвам стихотворението, но така и не посмях да го преведа, разваля се тутакси...та вчера ми хрумна, че мога да пробвам да хвана ритъма, да направя реплика, продължение, отражение на това великолешно стихотворение.
Благодаря за аналогията с Лорка. Изненада ме приятно! И изобщо благодаря, че си губиш времето тук:)