Ето че си тръгнаха и последните лястовици - до скоро се мяркаха лястовичите мохикани... Летяха, премятаха се, пищяха над градската градина...Отидат ли си лястовиците - пристигат гарваните. Има такова правило...Лястовиците отнасят последната буква на лятото. Освобождават мястото. Да заповяда есента...
Обичам есента толкова честно и неспасяемо, ниско до топка в стомаха. Обичам обречено есента. Обичам чистото `и ясно и спокойно лице - дори през воала от мъгла. Обичам тежките кестени на погледа и. Тя щедро дарява погледа си, безгрижно го губи ...Валят и трополят кестените по тротоарите, а аз ги събирам. Прибирам кестен след кестен в чантата и джобовете. До края на октомври преливам от есенни погледи - обли, топли, и гладки - като милувки. Пълни с лято. С копнеж по лятото...
Обичам мекото слънце на есента, шарения и вятър, брътвежите на листопада - всички шепотни думи с които облива слуха ми - червени, кафеви и златни, тънички, с жилки, през които прозира лятото.

Аз дори не разбрах, аз дори не усетих кога са си тръгнали птиците.
Умореното слънце спуска сенки от гъсти ресници...
Изведнъж опустя от писукания и удари източния прозорец,
изведнъж е дошла и на естествен език с листата си ми говори.

 

Изглежда като за есен, martiniki. И аз покрай другите написах тема за есента. Може да я видиш.
Поздрави!

***

Ще дойде нашата разколебана есен...
И скакалците ще превозват евтино
изсъхналата светлина.
Ще я натрупват чак отвъд очите ти,
където най-естествено
жените крият острови,
ухания
или отблясъци, рисувани с мъгла.

Аз ще съм само част от приземената тъга на лятото,
защото знам,
че лятото е нищо повече от теб.
Защото мога да ти купя
една огромна капка мляко
и да седя до житото,
докато стане слънце,
после сняг,
а после хляб.

Преди да пуснем щъркелите
да си търсят ангелски свидетелства,
аз обещах да ти покажа ръкописа си – като световъртеж.
Прекрасно е,
че птиците си имат документи за небето,
а ние имаме значенията на септември –
думи,
дюли
и внезапен скреж.

Прекрасно е,
че си играем на различни пластове и шипки
и че се лутаме в семантиката,
сякаш е купа сено.
Но има нещо повече от всичко –
да не знаем нищо...
И ако може,
това нищо да е есенно листо.

И ако може,
да почакаме под листопада –
той винаги е многоточие и е от жълт нюанс.
И ако може,
да си седим във въздуха
и да не падаме,
и ако може –
да са само скакалците, ти и аз.

И ако може,
да не идва никаква разколебана зима.
Снежинките са най-големите прахосници на сняг.
Разказват даже,
че снегът си имал пейка и градина.
И стихосбирка – с бели листи върху тях.

Николай Милчев

Моите снимки нещо не излязоха, но в предпоследната ми тема има други от Родопите.
Поздрави!