От вечерта на първи октомври ми е трудно да мисля за друго, освен за случилото се в съвсем непознатото ми до тогава място...Горни Лом. 15 души, от които са останали само обувки и ръкавици. Няма ги. Изпарили са се. Изчезнали са безследно. Помен няма от тях. Като в страшен филм. Изобщо имам някакво усещане за нереалност. По принцип се чувствам като в абсурден филм, но напоследък усещането се засилва. Абсурден филм на ужасите. Не искам да приема фактите, не мога да ги приема...Слушам новините, следя събитията и не мога да преглътна случилото се. "Разпрашени" - такава дума употреби един специалист за бетонните стени на цеховете - настръхнах от онова, което наднича зад думата - силата, мощта на взрива, който е изличил от лицето на земята такива солидни, здрави сгради, построени като бомбоубежища...Друг специалист каза, че след подобен взрив не остават и мравки...А хората? Какво би останало тогава от хората...Потресе ме това, че цяло денонощие отвън чакаха близките на загиналите, на затритите, на изпарилите се на мига работници, и се надяваха, молеха се. Смаза ме надеждата на тези хора, смачка ме това, че през сълзите в очите им надничаше плаха надежда, че може би, пък дано...би могло все пак някой да е оцелял. Оцелял? Надяваха се да видят близките си, да ги чуят. Надеждата може да има страшно лице. Да няма лице...Ужасно е това, което им се случи. Безкрайно съжалявам, че близките им са били принудени да работят при такива условия, за такива мизерни заплати. Ужасно ме е срам за случилото се. Извинявам се на тези хора, на бащата, който сигурно изпитва вина, че синът му е работил там, където е имало такъв риск за живота му, на жената и сестрата на мъжа, който само от три месеца е бил работник в цеха и е загубил живота си срещу смешните 240 лева - заплата за август, но е бил безработен от две години и половина и е нямал избор. На децата, изгубили родителите си. Безкрайно съжалявам, че ви се случи. Не искам да го живея този страшен филм, не искам и децата ми да го живеят. Такова безсилие изпитвам, такъв срам. 
Те са отлетели тези хора, отишли са направо на небето. Светла да е паметта им. Тежко на живите.

Безсилие и мъка :((((

но го живееш. Всички го живеем тоя филм и много отдавна сме в него. МНОГО НЕЩА ВОДЯТ до зловещия финал и почти никакви факти, които да потвърждават надеждите за безоблачен живот по тези географски ширини... нашите.

Йордан Радичков



Почти винаги когато изляза в Софийското поле да наобиколя старите ловни места било на пъдпъдък и на гургулица през лятото, или на бекасина и дива патица през есента, все ще срещна и някой шилегар с шилетата му. Това обикновено е край някой от временните летни овчарници, които никнат като гъби след дъжд в полето. Оградата на такъв овчарник е скована надве-натри от дървени пръти. До нея стои на четирите си крака дървен сандък, направен от щайги, покрит с крадена мушама и найлон. В него се излежава или спи шилегарят, като пропълзява вътре на четири крака, а отвън клечи вързано на синджир куче. То обикновено е толкова мършаво, че цялата му костна система може да бъде изучена, без да се сваля кожата от гърба му.
Види ли човек - кучето лае. Ако няма човек - пак лае. Ама така лае, като че изпраща кучешките си позивни на цялата вселена, а вселената стои смълчана и слуша.
Към така нарисуваната картина мога да добавя и опита в някои шилегарници да се направи подобие на навес, та при дъждовно време и буря стоката да има къде да се подслонни. Дъждовете и летните бури обаче са съсипали всичко и от навесите са останали само подобия - щипки слама, кичури от камъни и тръстика, парчета найлон и черна мушама, които при вятър се развяват като знамена, сякаш шилегарникът всеки миг ще тръгне през полето да воюва и да се бие с ветровете.
По обедно време шилетата се навъртат около пладнищата, разположени под сенките на стари върби, тополи или някоя дива круша, кой знае как помилвана от брадвата на човека. Бог отдавна е отвърнал лице от нея, само сврака, ако се наскита по тия места, ще благоволи понякога да кацне в дървото, да огледа полето и да поразмишлява. Когато в късните есени задухат студените ветрове и плъпнат мъглите, съм виждал и гарван да стои неподвижно в крушата, мълчалив, дълбоко умислен. Той е толкова стар, че ми се струва да е бил свидетел на обесването на Васил Левски край София и че оттогава именно е станал затворен и мълчалив. Плодове

http://chitanka.info/text/11795-pupavo-vreme

distrelets - тъга и безпомощност


sestra - живея го въпреки, Мире, колкото мога съм стиснала очите, като онези трите маймунки съм станала...но този път не можах да не видя, да не чуя

колко силно казано! Донкихотовци, останали без кожа, ние - българите.

в тази наша безутешна България, само мъка остава да тежи ... И страх.
Светла да е паметта на душите отлетели. И дано близките им намерят силици. И - ние...

с мен, сборника с разкази, от вчера препрочитам и все повече ми се мълчи.

доколко хората съпреживяват. Ако можем да се поставяме на място, да бъдем човека отсреща, да успяваме да влезем в кожата на страдащия...колко човешки животи биха били спасени...Ако човечеството се състоеше от човеци, не просто от хора...

Филм на ужасите е това. Ами така е, като държавата не е успяла да им вземе лиценза. Съдът е разпоредил друго, ха сега да видим как ще се оправдават и пред кого?

Също колкото ще застанат с лицето си да се извинят...

Тъжно е...страшно е...безнадеждно е...Съгласна съм с Дидка! Те, невинните жертви, направили единствения възможен избор - да работят с риск за живота си, за да осигурят хляб на децата си - вече са ангелчета! Мир на праха им! А живите, живите ние? Какво ни остава? Да чакаме следващия взрив?
Благодаря ти за постинга, Доре, разбирам, всички разбираме мъката ти - тя е мъка на целия ни народ...А изход май няма..

разболях се буквално, толкова ми е криво и мъчно...лутаме се

Не знам какво да напиша-все ми се вижда малко...........
Мир на праха им!

Но свършва живота, ще прекипи като сода -
всичко друго е вятър и стихове.
И ако трябва сега да извикам свободно,
извикал бих само: "Аз викам."