На Благовец преди дванайсет години си счупих крака. Тъкмо садяхме новото лозе в единия двор, а аз се бях издокарала таман като за работа на едни високи платформи. Децата малки, Татяна, още бебе и вече във възрастта на белите, "тръчкаше" от месеци и само трябваше подире и да вървиш, а и баба Щиляна имаше ново яренце в плевнята.  
Предвидливо си събух белите високи крис-кроски и нахлузих галоши още що влязохме в затревения мартенски двор, но не би...Бабата веднага ни емна - Еренце, еренце има, елате да го видите! -  Децата търчат към плевнята, аз шляпам подире, галошите се изсулват и така пет-шест пъти. Ходим до яренцето и се връщаме, докато Татянка не решава да обуе майкините си обувки - онези с 12 сантиметровите платформи. Покатерва се детето на тази височинка и аха да пристъпи, залита. Спасявам я във въздуха и решавам да се преобуя - с кой акъл? Покачам се пак на моите си трошиглезенки и бабата започва - все едно не сме се върнали току-що от плевнята - еренцето да видим, водица да му дадем...Децата дърпат натам, Татяна, още събута по чорапки, се опъва и е готова да хукне.  Вземам я на ръце и тръгваме за поредно...Да обаче този път кракът ми подло попада в коварна ямка, закрита от нова свежа тревица. Политам да падна - детето в ръцете ми...така си извивам крака да се задържа, че го огъвам навътре почти на 90 градуса. И усетих,ч е стана беля.
Свекърът ни натоварва всички на колата и веднага на свинския доктор в близко село - чекръкчия бил, нищо, че главно животни са му пациенти. Чекръкчията вони на чесън, ракия и непрано. Без да се суети хваща здраво крака ми и почва да го извива. Пищя. Той ми се сопва, че съм лигла и твърди, че всичко е наред - наместил е изкълченото. Без да му мигне окото взима от свекър ми безбожна сума за този садизъм на който ме подложи и се прибираме в града.  Да обаче кракът ми е позеленял и подпухнал като козунак - ден, два, три се влача, куцукайки из къщи, и се правя, че всичко е наред. Търпяла съм какви ли не болки, хеле при раждането на сина - та един крак сега. Няма да му обръщам внимание и ще ми мине. Не минава обаче. Без никаква свежест се зеленее като плесенясала кифла цялото ми дясно стъпало. Тук да вметна, че избягвам чести срещи (пък и редки такива) с лекари и заобикалям отдалеч здравните заведения и това не от сега, от детство така. Наумила съм си открай време, че съм здрава като кон и поддържам тази версия със зъби, нокти и копита. До последен дъх! Този път обаче се наложи да отидем до бърза помощ. Четири дни след случката - бърза помощ. Смехория! Да, ама там не ми се смяха, а хубавичко ме насолиха и гипсираха крака до коляното. Снимката показа, че кокалчето на десния ми крак е строшено почти изцяло, явно му е помогнал и чекръкчията със сръчни пръсти. И пак малкия дявол, разминавам се с пирона за една бройка! Два-три милиметра...
Това беше Великдена ми на патерици, но сега като си спомням онези дни, в такава светлина са обляти. Толкова са ми скъпи и така ме усмихва тази малоумна ситуация. Оттогава не обувам никави платформи. Бях много ядосана на обувките и първоначално ми идеше да ги запаля, но какво са ми виновни за идиотизма...Запазих си ги като един символичен паметник на глупостта си.
Написах тази история по спомен точно сега, заради Чудомир, невероятния разказвач от Турия, който е роден на Благовещение - 25 март 1890г. Прекланям се пред таланта му. Това е голямо умение на което винаги съм се възхищавала и съм се опитвала малко от малко да възпитам у себе си - да разсмиваш хората, без да ги обиждаш. За да го можеш е нужна немалка доза самоирония. Незлобливо да описваш недостатъците с вечно живо чувство за хумор. Не знам колко пъти съм чела разказите му, обичам да разгръщам томовете. Разбрах, че скоро излизат шест пълни тома с творчеството му.  Голямо национално богатство ни е той. Да е светла паметта му и дано се усмихва като ни гледа. Дано не плаче.


Другият ми любим автор, роден на Благовещение, е Христо Фотев. Вчера се навършиха 80 години от рождението му. Е, той често ме разплаква. За баланс.


Предчувствие

В една дъждовна, тъмна нощ ще ме убиеш ти.

    Дъждът ще ми предложи крехкото си

    рамо, ще го прегърна аз - с пет стъпки само
ще падна в ужасената ти памет,

    тя - моя ненадеен мавзолей.

Не искаш, но ще ме убиеш ти. И аз слушам

    как убеждаваш древната си съвест.

    (Ти имаш опит, стар, печален опит).

    Повтаряш й, че всъщност аз съм жив...

    И аз, покорен труп, ще имитирам прекрасния

    живот на жив... Ще ме гримираш - ти,

    скръбен, непохватен козметик, - ще ме

    рисуваш от буквар в буквар и съхраняваш

    в глухия си вик.

Как ще признаеш, че си ме ревнувал?

    И на какъв език - че с тъмен страх си

    гледал с ужас как те изоставям?

    Ще казваш, че си ме спасил - и ще си прав.

    Ще казваш, че съм твой и че съм жив...

    А аз ще бъда мъртъв, мъртъв, мъртъв -

    по-мъртъв от най-мъртвия мъртвец.

Ще ме убиеш ти, но дотогава аз ще празнувам

    странния си празник от поглед в поглед

    и от град във град. Безумен - сред

    големия площад, - аз ще целувам твоя смях,

    облечен в червена рокля и седефен страх...

    Ще те изричам, без да се страхувам

    по всички стъпала на моя глас.

    В среднощния бюфет на зимна гара

аз ще целувам острия ти профил на смъртно

    уморен и на заспал. И ще усещам тежката ти

    власт, любов и скръб, и жал...

    Ще предизвиквам - и без да искам ще те

    наранявам, аз - малък и жесток, но ти

    ще слушаш. Ще ме щадиш, дори ще ми се радваш,

    до оня странен и далечен миг, във който

    ти ще почувстваш как ти се изплъзвам.

    И как оставаш сам...

В една дъждовна, тъмна нощ ще ме убиеш ти.

    В една дъждовна, глуха нощ ще ме обсебиш

    докрай във ужасената си памет,

    ще ме поемеш ти от оня люспест,

    дъждовен и бургаски тротоар.

Да не изпуснат деня да се впишат някак в живата му символика. А твоите бели обувки са си като бялата лилия, символ на непорочното зачатие, Дора :D там нейде се е вплела и болката, и невежеството, които описваш, нашите най-естествени човешки спътници. За Чудомир и Фотев може да се каже едно и също: всичко прочетено от тях няма как да бъде забравено - абсолютни национални ценности.

и аз като теб два дена се влачих, че бях и горе в планината....

Благодаря, че ни припомни за тези големи наши творци!
На Благовещение беше родена и моята майка.

Поздрави, Марти!!

почти не надавам ухо към тв-то...

Благодаря ти за асоциацията, Мире, ласкае:)

и си беше драма, но колкото повече време минава, толкова по-смешно ми се вижда

история - съвсем благовещенска.

Хубав ден е благовещение - ден на майката. Да е светла паметта на майчицата ти, Ати

хубаво, смешно,тъжно ... За Чудомир и Фотев не са нужни
много думи - Незабравими, невероятни ... Големи ...
Поздрави !

Благодаря ти!

Не са нужни думи - само да ги прелистваме е достатъчно. Да не ги забравяме:)

Преживях си и моето изкълчване, пукване и.... влачене. Описала си го толкова живо! Винаги в такова падане има и смешно, и тъжно. Точно като при Чудомир :)
Благодаря за предчувствието Фотев!
Да те съпътства благата вест и всеки нов ден да започва с нея!

Ивайло Манев и синът ми Ангел. Все любими благовещенци:)))
Рядко се мяркам насам, но винаги ми е хубаво в твоята блог-къщичка, Дорче. Божията майка да ни пази сега и винаги!

днешното ми падане с кучето изглежда като 30 сек. балет на тротоара, така, колкото да разнообразя пейзажа.
Все пак ти желая да нямаш повече такива Благовещения и Великдени, колкото и да са ти мили.

всъщност се радвам, че предизвиках тази реакция и ... :)

още хубави хора! Да ти е жив и здрав Ангел, Лили-Тили!:)

надявам се безболезнено е било тупването:)

Благодаря ти за пожеланието! Още повече, че днес след няколкокилометровия ми преход глезенът глезено напомни за себе си и сега съм със специална лапа около него(не на Рони обаче;)

Много жив и хубав разказ!
Благовещенците са редки хора, добре е , че ги има и ние сме ги имали, чрез това което са ни оставили - за да сме богати !
Не е имане , но уплътнява сърцето! :)
Бъди здрава!

Уплътнява пролуките:)

Здраве и усмихната сряда!

И " тръчкайки" към спомена, да ни разкажеш тази смешно - тъжна история; жив и увлекателен разказ!
А за големите творци ... с голямата си признателност, че ги е имало. Че ги има в нас.
Приятна вечер!

не знам защо го написах този разказ, не се замислих изобщо оня ден като го публикувах, но оттогава си имам проблеми с глезена - същия, подсетила съм го един вид

И нощите са стъклено студени.

И въздуха не омагьосва никого.

Земята е сама за себе си.

Луната е сама за себе си.

И всички сме сами за себе си

във нощите на януари.

И струва ни се, че измислица -

чудесна и велика, но измислица -

са били и тревите,

и цветята,

и дърветата.



Във себе си е вгледано дървото.

Не вярвайте! Привидна е смъртта му.

И мъртвата му фигура, която

напомня пра-прастарите релефи

на пещерните хора е измамна...

Дървото е затворило очите си -

усмихва се във себе си дървото.

И мисли - непрекъснато работи

фантазията му, дълбоко скрита

в привидно овъглените му корени.

Дървото се усмихва. Не мислете,

че ни презира. Радва се дървото.

И мисли, че приличаме на него

по чистота, усилие и щастие...

Че някъде дълбоко в себе си,

където са големите ни корени,

ний вярваме по-силно и от него

в тревите и цветята, и дърветата...