Ярък януари...Яростен - не особено. Ядовит - донякъде. Як - почти като тибетски. Ясен и стегнат. Мразовит, но не омразен. Съживително студен. Само дето никакъв сняг и съответно още никакви кокичета по нашия край. О бикновено (като бисквита) по това време вече съм се сдобила с първите - преди две години им посветих страничка. Заслужават внимание тези смели нежни войничета от пролетния полк. С януари настъпва тяхното време.  Време за кокичета
Оня ден ненадейно намерих едничко, на Антоновден. Взех го от едно добро място и си го пренесох в специална водичка. Вече увяхна, но вчера го запазих в снимка. Портрет на надеждата за пролет в най-лютия студ.




 
голяма ценност, още повече съвсем самичко бе и така цената му неимоверно се вдига


Мислех си за хората - как вехнат и остаряват, залязват от сцената на живота и как им пада цената. Когато са болни, стари и самотни - като спаружени кокичета, как никой не иска да се занимава с тях. Да седне, да си поговори, да ги пита добре ли са, имат ли нужда от нещо. Да ги изслуша. Как внуците им само за пари ги търсят и получат ли двайсетачка изчезват да се забавляват, а децата им обикновено са много заети, много работят, много пътуват. Като е млад и здрав човек не се замисля колко бързо се остарява. И как неусетно се сменят местата. 

Една приказка на Джани Родари си спомних. Казва се: 

Невидимият Тонино


Веднъж едно момче на име Тонино отишло на училище, без да си е научило урока, и много се тревожело, че учите­лят можел да го вдигне.

«Ах — мислел си Тонино, — ако можех да стана не­видим...»

Учителят направил проверка и когато стигнал до името Тонино, момчето отговорило «тук!», но никой не го чул и учителят казал:

— Жалко че Тонино не е дошъл днес, тъкмо смятах да го изпитам. Ако е болен, да се надяваме, че не е нещо опасно.

Така Тонино разбрал, че е станал невидим, както бил си пожелал. От радост подскочил от чина и паднал в кош­чето за боклук. Станал и започнал да се разхожда насам-натам из класа, дърпал косите на тоя или на оня, обръ­щал мастилниците. Пораждали се шумни безкрайни кав­ги. Учениците се обвинявали един друг за тия закачки и не подозирали, че всичко е по вина на невидимия Тонино.

Когато се уморил да си играе по този начин, Тонино излязъл от класа и се качил на един тролейбус, разбира се, без да си плати билета, защото кондукторът на можел да го види. Намерил свободно място и се настанил. На следващата спирка се качила една госпожа с пазарска чанта и понечила да седне на седалката, която в нейните очи била свободна. А всъщност седнала на коленете на Тонино, който почувствувал, че се задушава. Госпожата извикала:

— Що за капан е това! Не може и да се сяда вече!

Гледайте, оставям торбата, а тя виси във въздуха!

Торбата всъщност била поставена на коленете на То­нино. Станала голяма разправия и почти всички пътници произнесли огнени слова срещу управата на тролейбусите.

Тонино слязъл в центъра на града, вмъкнал се в една сладкарница и започнал да лапа спокойно, като грабел с две ръце маршали, шоколадени сладки и всякакви пасти. Продавачката, която видяла да изчезнат пасти от тезгяха, обвинила един почтен господин, който купувал надупчени бонбони за една своя стара леля. Господинът се възмутил:

— Аз крадец? Не знаете с кого говорите! Не знаете кой е баща ми. Не знаете кой е дядо ми.

— Не желая да узная — отвърнала продавачката.

— Как, позволявате си да обиждате дядо ми!

Станала страхотна разправия. Притичали полицаи.

Тонино невидимият се промъкнал между краката на поли­цейския поручик и се отправил към училището, за да види как ще излязат съучениците му. И наистина видял ги да излизат, дори да се изсипват като лавина надолу по стълбите на училището, но те изобщо не го видели. Тонино напразно се изморявал, като се мъчел да настигне тоя или оня, като дърпал косите на своя приятел Роберто, като предлагал да си близне захарче на клечка на приятеля си Гискардо. Не го виждали, не му обръщали внимание, по­гледите им минавали през него, сякаш бил от стъкло.

Уморен и малко обезкуражен, Тонино тръгнал към къщи. Майка му го чакала на балкона.

— Ето ме, мамо! — извикал Тонино.

Но тя не го видяла и не го чула. Продължавала да на­блюдава тревожно улицата зад гърба му.

— Тук съм, татко — извикал Тонино, като влязъл в къщата и седнал на мястото си на масата. Но баща му, обезпокоен, мърморел:

— Чудно защо Тонино се бави толкова. Дали не се е случило някое нещастие?

— Ама аз съм тук, тук съм! Мамо, татко! — викал Тонино. Но те не чували гласа му.

Тонино вече плачел, но за какво служат сълзите, ако никой не може да ги види?

— Не искам вече да бъда невидим — плачел Тонино с разбито сърце. —Искам татко да ме вижда, искам мама да ми се кара, искам учителят да ме изпитва! Искам да иг­рая с моите другарчета! Лошо е да е невидим човек, лошо е да е сам.

Слязъл бавно по стълбите на двора.

— Защо плачеш? — го попитало едно старче, седнало да се попече на слънце на една пейка.

- Ама вие виждате ли ме? попитал Тонино, из­пълнен с надежда.

Разбира се, че те виждам. Виждам те всеки ден, като отиваш и се връщаш от училище.

— Но аз вас никога не съм ви виждал.

— Ех, зная, зная. Мене никой не ме забелязва. Един стар пенсионер, съвсем самичък, защо изобщо момченцата трябва да поглеждат към мене? Аз за вас съм все едно невидимият човек.

— Тонино! — извикала в тоя миг майка му от балкона.

— Мамо, виждаш ли ме?

— Виждам те и още как! Ела да видиш как ще се раз­правя с тебе баща ти.

— Веднага ида, мамо — извикал Тонино радостно.

— Не те ли е страх от плесниците? — засмяло се стар­чето.

Тонино се хвърлил на врата му и го целунал.

— Вие ме спасихте — казал той.

— Е, не преувеличавай — казало старчето. 


...да


Същественото е невидимо за очите. Истински се вижда със сърцето

и още:


Само който вижда невидимото, може да постигне невъзможното.

Виждам пролетта!

хубава приказка, марта :)
Хубав ден ти пожелавам

Нека няма невидими хора, нека всеки човек е значим и потребен. Страхотна приказка. Ах, този Тонино! На колко неща ни научи... Тъжно е да бъдеш невидим и сам.
Успешен ден!:)

Хубава е, да. Обичам да си ги припомням.

Добър да е и твоят ден!

Приказката навремето я учихме в училище, в началната степен. Сега не знам дали я изучават. А трябва.

:)))))))

при теб е в смисъл на пожелано сливане - направо един ужасно добър невидимист видях
т.е. почти видях - откривах го доста трудно по снимките, което явно му е цел;))

Поздравления за интересното есе за невидимото и за прекрасния разказ на Джани Родари. Поетичен поздрав със стихотворението на Иван Тренев, за времето, когато ставаме "невидими"!

ЕСЕНТА ЩЕ ДОЙДЕ НЕОЧАКВАНО



Есента ще дойде неочаквано една сутрин,
когато си кажем:”В този град никой не ни познава,
няма кого да поздравим с добро утро,
макар че пътят ни към хората
беше толкова дълъг.”

Есента ще дойде неочаквано една вечер,
когато се срещнем с някой приятел от младостта
край терасата на хубаво кафене
и момче и момиче се гледат в очите,
а ние не можем да се познаем.

Есента ще дойде неочаквано. Не я чакай.
Почивай си по стръмните склонове, моя душо. Още малко
и няма да имаме нужда от нищо вече.
Само погледът ни ще следва
полета на пчелата
ниско над изсъхналите треви.

Иван Тренев

Хубавото си е хубаво.Поздрави!

Добре, че все пак някой от време на време ни напомня...

Всъщност, и на мен често ми се доплаква, когато се сетя за Старостта... Но една част в мене крещи, че човек остарява, само ако сам реши и позволи! Има безброй примери за това - хора, които си остават млади - дори на деветдесет години... Сам правиш своята Вселена - демек....;)

Размисли ме за Кокичетата. Много ги обичам, но някак за първи път сега, като те прочетох, осъзнах, че в тях има една особена магия и символика. По принцип нищо не вирее в снега, студа и леда - и старостта?! Но те виреят! Значи - старостта е илюзия, която Кокичето с усмивка преодолява и ни го демонстрира току под носовете ни! :)))

Ох, Марти, натъжи ме ... Обичаме си възрастните хора, ценим ги и обещаваме, и сме искрени през разстоянията :" Ще се набърборим. Ще го измислим." Понякога го измисляме накрая. И време намираме ...
Поздравления за чудесното есе! И пожелания за хубави срещи с бели кокичета!

Чела съм при Ати, мисля, че тя представяше Иван Тренев преди време. Благодаря за стихотворението. Хубаво и вярно.

поздрави!

по Нова година пак препрочитах "Малкия Принц", чела съм я поне десетина пъти и всеки път откривам нещо ново, то е като провиждане

кокичетата, както и лястовиците - са ми любима тема, въртя си ги;)

Не е депресия, забелязвам как стареят хората около мен, как изведнъж рухват...а като си дете изобщо не си даваш сметка, че имат нужда от внимание, съчуствие. За моята дъщеря всички над 20 години са вече стари:( И съответно - безинтересни и скучни...Аз самата винаги съм отговаряла със "знам" на моите баби, когато са се опитвали да ми кажат нещо..с едно снизхождение, от висотата на 14-15 -те си години...а после изведнъж няма на кого

обещаваме и отлагаме

Само се надявам утре като остарея, все някой внук да ме намира за забавна баба;)

- Пролетно цвете -
Едно пролетно момиче
всичко ми прощава.
Дори това, че бяла е брадата ми,
и колко ли ще побелее още,
докато то ще си е същото,
а може и по-хубаво да стане.

Едно бяло кокиче
ме радва откакто ме заговори.
Какво още да сторя,
моите бодили не ще се превърнат
в ярки цветни върхове,
дори ще станат още по-бодливи.

А какво ли пък ще стане,
ако това момиче-кокиче
изникне покрай напуканите ми корени.
В едно съм сигурен,
поне от ветровете неканени
ще се стремя да я предпазя.

За нищо повече не обещавам!
Времето не ще ми стигне!
Знам го откакто ми заговори.
И това много ми помага,
иначе до сега да бях останал
без корени, за бодлите да не говоря.

Л.Николов

на двора под снега наболите кокичета:) И ми стана едно хубаво на душата!
Поздрави, неуморнице! Държиш ни в течение:)))

Не само ми хареса, но съм и съгласна. Януари, да - як, почти като тибетски. В моята градинка са се показали две-три бели главички. Любимите ми кокиченца. Толкова нежни и крехки, а яки, като януари.
А мислите ти за хората, Марти, ще ги оставя невидими. Не искам и не мога да ги видя и май... няма нужда. Всичко по реда си. Просто е.

че моята реалност, в която имаше любими баби и дядовци , и прабаби, и прадядовци - вече я няма... И те ми липсват. Като малка не можех да си представя света без тях... И като се замисля колко баби и дядовци отдавна ги няма, и колко внуци, и прапраправнуци - също вече не са такива...И също ги няма... Но това е само моето ограничено възприятие - може би нещата са много, много по-обхватни, интересни и ... прекрасни! :) Кокичетата ни го казват много ясно! :)

Виж ти, рано, рано кокиченцето се е надигнало:)
Поздрави и за хубавата притча!

да, чела съм твоето стихотворение с пролетното момиче-кокиче

Благодаря! Ще го прибавя в другия си постинг със стихотворения с кокичета;)

аз не съм видяла още наболи, Лили.
Поздрави и на теб, пеперудена!

с годините ми е все по-любим

яки - такива са, с нежни дебели глави;))

снимай и ти де:)

Великолепно е това нежно и силно цветенце! Благодаря ти, че го запази с любов.
В този град по това време няма такива великолепни пролетни създания...
А Джани Родари е толкова дълбок в образната дидактика...
Тук много ми се иска да почна да превеждам една негова книжка, но ми е трудничко, слаб ми е още италианският, трябва доста търпение.

за кокичетата се държа като удавник за сламка все по-често, всеки януари, сега прибавих и миналогодишния си реверанс към тях

http://martiniki.blog.bg/izkustvo/2011/01/10/vreme-za-kokicheta.664705

ама в момента е такъв ссссстуууд :)))))))))))))

Хубава вечер
Валя

една съблогърка ми писа, че е много студено за тях през този януари, аз пък си мисля, че сняг им трябва

приказката е от "Приказки по телефона"

Поздрави, Скарлет!

Ти имаш други прекрасни цветя за усмивка и надежда.

Джани Родари чета и харесвам от петгодишна, заедно с Астрид Линдгрен и Ерих Кестнер са ми нещо като триумвират за пример - как се живее и пише заедно с детето в теб.
Андерсен също, но той е друга приказка.

снимай ги като пробият, моля:)

Същественото е невидимо за очите,така е! И в същото време,в блогърски план е видимо- ето един прекрасен постинг,който може да се види и да покаже и невидимите неща.. Много я харесвам тази приказка на Родари! Прав е мъдрецът- няма как за бонбоните и ваканциите да сме видими,а за плесниците и изпитите не.:)
Благодаря за удоволствието и видимо усмиханато и ведро да ти е!:)

видими или не - изберете сами! на мен също ми се е искало да стана невидима понякога, преди по-често

Усмихнато и добро настроение и за теб с останалите дни на януари!

Чета за втори път! Прекрасно е всичко, което си представила. То докосва и замисля.
Поздрави!

Хубав ден!

Искаш ли още едно за кокиче? Нека пролетта да дойде по-скоро!

-Пролетно -
Едно бяло момиче - кокиче
пише бели стихове ,
в тях редовете са накъсани ,
както ми се къса душата
когато си мисля
колко отдавна съм мислил
за момичета ,
чак не ми се ще да е истина ,
когато чета белите й стихове .

То само така може да се пише за децата... когато отвътре, в гърдите ти се крие поне още едно, а понякога и повечко деца!!!
Изброените в триумвирата признавам!

М - като Марта и като Майстор :)))
Толкова добре преливат текстовете един в друг, че накрая посегнах да видя какво се крие зад "Виждам пролетта!":))/очаквах да има още нещо:)))) А всъщност е повече от достатъчно:)
Благодаря.
"Само който вижда невидимото, може да постигне невъзможното."

Благодаря ти, Ати! Събота ти желая като в песен;)


http://www.youtube.com/watch?v=9YJd0tvqUks

и пролетта ще дойде като в стихотворение:)

Поздрави!

Лия, наскоро четох "Тисту със зелените пръстчета" на Морис Дрюон - той не е писал друго за деца, но тази книжка е чудесна

"Възрастните имат манията на всяка цена да обясняват необяснимото. Всичко, което ги изненадва ги дразни, и щом някъде по света се случи нещо ново, те упорито започват да доказват, че това ново нещо прилича на друго, което те вече познават.
Щом някой вулкан угасне спокойно като цигара, която изгаря докрай, и ето ти веднага цяла дузина очилати учени се надвесват над кратера - слухтят, душат спускат се надолу с въжета, ожулват си колената, отново се качват горе, затварят въздух в епруветки, скицират, пишат книги, спорят, вместо чисто и просто да отбележат:"Този вулкан спря да дими. Вероятно му се е запушил носът."

Предпочитам света пълен с чудеса и изненади:)

Сестрата на баба ми (баба Мара) имаше лаф - Мара, магаре, министър ;)))

"Само, който вижда невидимото, може да постигне невъзможното."
Този цитат ми се струва, че е на Айнщайн, но не можах да го намеря в мрежата.

Ммм
Макове също ;))


( виждам пролетта - можеше да сложа отдолу...
http://www.youtube.com/watch?v=aTgPpsI9ASk&feature=related)

:)

и многопластова си Доре! Наслада е да те чете човек! И това прозира от всеки един твой постинг. И от всеки ред човек може да си извлече поука за нещата или да се разпознае в нещо или някого или да се размисли.
Поздравявам те от сърце за което!

също като Шрек съм;))) Има една полска поетеса, Вислава Шимборска, и тя е писала по темата, оставям ти стихотворението "Лук" в превод на gor - Иван Вълев


Друго нещо е лукът.
Няма си вътрешности той.
Открай докрай си е лук,
чак до луковитост.
Луковиден отвън,
лучен до сърцевината,
може без никакъв ужас
да си надзърне в душата.

В нас - чуждоземност и дивост,
едва прикрита от кожата.
Подземно царство на медицината,
анатомия неудържима.
А в лука - пак лук,
не черва и стомах неудобен.
Той е гол многократно,
чак до глъбта си себеподобен.

Бит хармоничен е лукът,
лукът е сполучлива творба.
В първата крие се втора,
под едната обвивка - друга,
в следващата - поредна,
трета, четвърта, пета...
Центростремителна фуга.
Ехо, надиплено в хор.

Лукът е нещо велико:
най-изящният корем на света.
Сам с ореоли обвива
своята собствена слава.
В нас - тлъстини и артерии,
нерви и слуз, и секрети.
И лишени сме ние от
идиотизма на съвършенството.


(бих сe позaиграла с лук и Look)

Скоро е март, а пък аз тази година още не съм видяла кокичета(.
Благодаря за приказката!

ехей

много насам си дошла;))

кокичета не може да няма вече и там по твоите кокичеви поляни!