О, добър ден, лельо Марче. Ха влез, заповядай. Как така насам? До болницата си идвала. Краката, викаш, не държат вече. И кръстът те върти. Болежки само ни останаха, болежкиии...
Какво си ми донесла? Яйчица. Благодаря. Добре сте си вие на село. Кокошчици, градинка, намира се едно друго. Къщата ти къща. Оградено отвсякъде. Вържеш в двора едно куче да джафка. И кеф сайбия.
А нас питаш ли? В тези градища. Ей гледай го нашия блок. Сигур" 400 души има тук да живеят. И всички през една порта влизаме. В наше село колко останаха? Има към двеста човека, думаш. Трудно, трудно се живее в града, лельо Марче. Работа, викаш, имало. Ми то на работа - трошиш нерви. На връщане - туй да купиш, онуй. Пак нерви. Всяко нещо в джоба ти бърка. Не е като на село - яйчица, домати, пиперец, лучец в градината. Овощя. После в буркани и в мазата. И сиренце си правите и прасе си имате. Тук за каквото да посегнеш - харч. Пък мръсно, миризливо, опасно. Ръмжат под прозореца коли от сутрин до вечер. Пищят едни аларми! Свирят! Те такова чудо не е било.Излезеш сутрин, улицата не можеш пресече. Тъй карат, като бесни. Ако изкараш късмет да се прибереш и всичко по тебе е здраво и читаво, само искаш да починеш. Комшиите отгоре, пусти да опустеят, сякаш коне гледат, не деца. То топуркане, суркане, врява. Не ти е работа. Другите надули едни фолкове, едни чалги. Ум да ти зайде! На терасата решиш да излезеш. Да надникнеш отсреща, какво ще готвят тази вечер. То сега блоковете - на една ръка разстояние. Поглеждаш в прозореца насреща, докъде е стигнал сериала, че кабелна не сме турили още и туй скъпо, и както си се загледал, профучи край главата ти някоя торба, пълна с боклук. Или отгоре си мие някой терасата по никое време, или дрехи се окапват. Не е здравословно,не еее, лельо Марче. Направо си е опасно в блок да живееш в наши дни. Ами не стигат всичките тия неудобства и гюрултии, и боклуци, дето хвърчат като бомби. Ми сега, през зимата! И тока скъп, скъп. Па като напалили тия ми ти печки с дърва. И това нийде го няма, ма, дето викат, българска работа. Половината апартаменти с климатици, половината с "дървени" печки. Че кадеж, кадеж. То не стига, че прането ти се овонява на дим. Ми като не са наред комините. И като вземе да връща. Колко пъти тази зима ни задимяваха, в най-големия студ. И люти, люти ... Да проветриш не върви, че бяга топлото на часа. Стоиш, триеш очи в димилката и кашляш... кашляш и споменаваш и на комшиите родата, и на всички енергетици, до девето коляно. И на депутатите. Да ги стигне нашето, дано ги кадеж задуши!

Викаш, що не си дойдем на село. Ми той, нашият, нали лани продаде къщата. С все двора, и саята, и овошките. За 1500 лева. Климатик купихме.

Хареса ми. Това е реалноста!

Весела вечер!

мдааа, мила родна картинка!

Весела да е, поне печките вече не димят!

"дано кадеж да ги задуши"!
Чудесен текст!

Писала съм три или четири такива разказа за участие в един хумористичен конкурс, в две или три поредни години, тези двата вчера отновото ги изкарах от конкурсните архиви:)

Поздравления!

Ответни поздрави за теб!