Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
01.03.2012 09:03 - Елиф Шафак-новата мода в книгите
Автор: ivanchev Категория: Лайфстайл   
Прочетен: 2021 Коментари: 0 Гласове:
0



Елиф Шафак обича да бяга. От едно място на друго, без въобще да се интересува за географското значение на думата бягство. Родена там, израснала другаде, скитала неясно къде, Елиф не може да представи живота си без придвижването от тук до там.

След първия въпрос вече съжалих, че се обадих на Елиф по телефона. Въпросната сутрин тя беше в Лондон, в сравнително шумно кафе, но не страничните звуци бяха причина за съжалението. С хора като Елиф, напоследък позната в България с книгата си "Любов", не трябва да говориш по телефона, нито да си пишеш имейли или всякакви други варианти на т.нар. виртуална комуникация. Трябва да бъдеш с нея, до нея, срещу нея. На живо.

Елиф Шафак обича да разказва истории и няма как да им се насладиш иначе. Да нахлуеш в света й, макар и за 30 минути, и да те държи дълго след това. На живо.

Впрочем името й се появи твърде неочаквано при мен, под формата на книга, някакъв кофеинов хартиен стимул, който беше способен да държи буден, докато не вникна в него. Без да е моята книга или такава, която бих си купил първосигнално, "Любов" на Шафак провокира желание за отговор на няколко допълнителни въпроси, които единствено авторката можеше да даде.

Когато се уговаряхме, предположих, че ще бъде на сравнително шумно място, няма да се е скрила в тиха стая или в кабинета си. Дори очаквах, че ще бъде в кафе. Не съм сигурен дали точно на място, където правят кафе от изтъркано джезве или квартален Starbucks, макар някак да не мога да си представя Елиф в Starbucks.

В този момент тя беше в Лондон, но след малко щеше да бъде другаде. Важното е, че беше готова да разказва истории.


Константин Вълков: Сега сте в Лондон, но онзи ден бяхте в Истанбул?

Елиф Шафак: Да, но сега съм в Лондон. Последните седем-осем месеца живея в Лондон.

Разкажете ми за ароматите от Истанбул, които винаги подушвате, докато сте извън града?

Хубав въпрос, защото винаги съм се чувствала обградена с аромати от Истанбул, където и да отида. А аз пътувам много. Водя някакъв номадски живот, но нося нещо от Истанбул с мен. Обикновено нося историите от този град с мен. Звуците, запечатаните образи, историите.

Младите, тинейджърите в Истанбул, също ли се чувстват така? Сякаш са се предали пред западното влияние в опита си да бъдат модерни?

Това е изключително сложна тема и няма лесна формула, която да отговори на този въпрос. Самата Турция е достатъчно комплицирана страна. Много богата в културно отношение, но в същото време има западни елементи, които от една страна са нормални, тъй като този процес на приобщаване към определени западни модели започна много рано в Турция. Започнал е още в Османската империя, особено по времето на султан Селим III, известен със своите реформи. Хората не знаят достатъчно неща за него, но тогава започва серия от реформи. Имало е постоянни усилия за модернизиране на страната. В този смисъл Турция е различна от останалия мюсюлмански свят.

В същото време се забелязват и много източни, ислямски елементи. Красотата на страната всъщност е синергията между всички тези елементи, особеният хибрид между тях. Когато се опитваме да игнорираме тези източни елементи, когато претендираме, че ги няма, това не изглежда естествено. За мен логичното е да се видят и двете страни, западните и източни аспекти. Страната е като един мост между две цивилизации, между два свята.

Родена сте във Франция, после сте била в Испания, Йордания, Германия, Щатите, Турция... Какво е значението на думата емигрант?

Това е дума, за която мисля доста. За мен емигрант е различно от номад. Емигрантът може ясно да разграничи миналото от настоящето; страната, която е напуснал и страната, в която живее сега. Между тези две фази от живота му има ясна граница. Докато при номада придвижването е постоянен процес. Аз възприемам себе си по-скоро като номад. Впрочем, има една метафора, която харесвам, тя обяснява моята ситуация. Представете си един пергел. Едното му краче винаги е статично и фокусирано в една точка. По същото време другото очертава голям бял кръг около първото краче. Така и моят живот, моята литература, те са постоянно в Истанбул. Фиксирани са там, стабилно, постоянно. Докато другата част от мен постоянно рисува кръгове, обикаля света, за да се свърже с различни култури, градове. Макар че възприемам себе си като жител на Истанбул, в същото време имам глобална душа.

Какво ще се получи тогава, ако махнем грима на писател, който е номад по природа, по призвание? Какво ще открием?

Има определена разлика между писател и автор. Авторът е публичната персона, особено в Турция, там авторите са популярни. Писателят е този, който пише. Той се изолира, понякога е анти-социален. Когато пиша, аз затварям вратата си, фокусирам се върху историята и нищо друго не съществува. Досущ като отшелник, писателят е много самотен. Авторът и писателят трябва да се подкрепят, да съществуват заедно, но писателят понякога иска да остане сам, а авторът пък иска да подписва книги, да чете пред хората. Не е изключен и конфликт между двамата.

Вероятно за някои неща са раждаме научени, а за други не. Чувството за стил например, то се учи, не си роден с него. До каква степен се раждаме с определена идентичност и оставаме с нея до края на дните си - националност, религия, пол? Какво се случва, когато се опитаме да направим промяна?

Мисля, че всички ние се раждаме с много таланти и сме различни, цветни. Обществото, семейството, културата, училището - те оформят различните елементи в нас, дават им определена форма. За мен идентичността не е фиксирана, замразена, недвижима. Идентичността трябва да се движи, защото ако се възприемаме като замразени, спрели на едно място, страхувам се, че винаги ще правим разлика между нас и всички останали. Това често се превръща в семето, което поражда всички видове ксенофобия, расизъм. За мен съществата са като флуидите, те трябва да бъдат емоционално свързани с много места. Аз съм привързана към наследството на моята баба, турската култура, към Истанбул, това са все особени и подвижни привързвания, много истински. Идентичността, когато е статична, може да създава само проблеми.

Метаморфозите?

Ние се променяме непрекъснато и това е една от най-изненадващите характеристики на човешките същества. За разлика от всички други същества в природата, ние имаме способност да се променяме всеки ден, всяка минута. Намирам това за невероятно, обещаващо, това е надеждата. Понякога се променяме в лоша посока, но винаги има надежда, оптимизъм. Промяната е особено важен елемент за мен. За мен вселената е флуид, направена е от вода, а водата е трансформацията.

Споменахте баба ви. Разкажете ми за двете ви баби, бяха ли различни? На какво ви научиха?

Израснах с майката на моята майка. Далеч по-рядко съм виждала баба ми по бащина линия. Те бяха много различни, интерпретацията им на религията беше различна. Първата беше много любяща жена. Имаше невероятен капацитет да обича. Всичко и всички, независимо от тяхната религия, цвят на кожата, класа или каквото и да било друго. Научих много неща от нея, уважавам я изключително. Тя беше суеверна. Понякога читателите и критиците ми казват, че има много суеверие в книгите ми, но това е така, защото съм наблюдавала тази женска култура. И не само в Турция, навсякъде по света. Интересувам се от това, намирам го за много цветно, много живо.

Когато говорите за пътуване, винаги си мисля не само за физическото преместване от едно място на друго, но и за багажа. Какво взимате със себе си? Какво оставяте?

Когато човек пътува, толкова много връзката му с предметите се променя. Преставате да имате колекции. Няма как да събирате разни неща, защото знаете, че трябва да ги оставите след себе си, когато тръгнете. Аз все още имам много книги в Анкара, в Истанбул, в Бостън, в Мичиган, в Лондон, но доскоро нямах възможност да имам никаква библиотека, защото няма как да събереш книгите си на едно място. Но това ти помага да развиеш други свои качества. Когато не можеш да имаш книгите със себе си, трябва да ги съхраниш в паметта си. И това, което нося със себе си, е моето въображение и моите истории. Те са моят куфар.

От малка ли знаехте, че ще се занимавате с писане?

Започнах да пиша сравнително рано, бях на осем години. Писането беше голяма страст за мен, изпитвах нужда да правя това, но не защото исках да стана писател, дори не знаех, че съществува такава възможност. Единственото, от което се нуждаех, бе да пиша истории. Измислени истории. Бях много самотно дете, отгледа ме само майка ми, бяхме само двете с нея. Тя работеше и оставах сама за дълго през деня. Книгите бяха най-добрите ми приятели. Винаги си измислях истории и така започна всичко. Животът, който водех, беше много глупав в моите очи, а имагинерният свят, създаден от мен, ми се струваше далеч по-истински.

Струва ми се, че за автор, който идва от страна като Турция, на запад се очаква да пише само за Турция. Писател от Афганистан трябва да пише за Афганистан, такова сякаш е предубеждението, за да си успешен. Как бягате от това?

Съзнавам това, точно така е. Отнасям се критично, защото знам, че ограничава нас, писателите от различни краища на света. Когато идваш от Алжир, ако си жена, всички очакват да разкажеш нещо за жените в Алжир. В известен смисъл се счита, че западната литература е истинската, а останалите писатели застават малко в периферията. Третират ни като цветовете в една купа със салата, не основните съставки, а допълнителните елементи. Поставям под съмнение това. Въображението не познава граници. Естествено, че пиша за неща, които се случват в Турция, но също така пиша и за други неща. В следващата си книга дори имам българска героиня, по някакъв странен начин съм свързана с нея, докато пиша историята й. Няма никакво значение, че тя е българка, а аз съм туркиня. Това показва нещата, които литературата може и трябва да прави. Да прескача тези граници.

До каква степен книгите се използват като политическа пропаганда?

Когато политиката има надмощие над художествената литература, това е нечестно спрямо нас като писатели. Естествено, че до известна степен във всяка подобна книга има доза политика, това е нормално. Но политиката има тотално различен произход от художествената литература. Много е важно да възприемаме книгите като една автономна зона.

Пишете на турски и английски. Как избирате на езиците?

За мен това е пътешествие, което продължава. Понякога в Турция хората се изненадват, че правя това, но го правя, защото ми доставя удоволствие. И тъй като аз пътешествам между различните култури, по същия начин се движа и между езиците. Чуждият език е нещо като място, континент, в който навлизам. Много съм привързана към турския език, защото това е езикът на детството ми. Връзката ми с английския език е по-скоро свързана с мисълта ми, с мозъка, докато при турския език има определена емоция за мен. Но аз се нуждая и от двата езика.

Интересно ми е да чуя мнението ви за нещо. Ако приемем, че разговорите, разходката, храната, излизането навън, любовта са нещо като вечните теми за жените, има ли значение, когато говорят - дали са забрадени или не жени. По-лесно ли е на забрадените да скрият чувствата си или пък те са по-открити?

Специално в Турция има много жени, които четат книгите ми и те имат абсолютно различен произход. Много от тях са забрадени. Някои носят само шал за глава, но това, което е интересно, че забрадените жени са различни помежду си, не са като една монолитна маса. Не можете да си представите колко големи различия има между самите тях. Но когато генерализираме нещата, сякаш си затваряме очите за нюансите. А нюансите са много важни. Срещала съм забрадени жени, които се чувстват много комфортно в това да говорят за чувствата, емоциите си. Както и жени без забрадки, които са изключително консервативни. Не е добра идея да се преценяват хората автоматично според начина, по който са облечени.

Какво е харем за вас? Дефиницията ви?

О, тази тема присъства в една от ранните ми книги, Black Milk. Там разказвам за вътрешния харем. Мисля, че това важи за всички - вътре в нас съществуват тези съревноваващи се гласове, макар че реагираме сякаш сме една цялостна личност. Но не сме. Това е нещо, което съм преживяла, след като родих дъщеря си. Тази следродилна депресия продължи около десет месеца. Беше време, когато майката и писателката у мен бяха в непрекъснат сблъсък. Установих, че всъщност се получи книга с доста забавни неща, хумористична дори, макар темата да беше тъжна. Оказа се, че вътре в мен властва монархията, а не демокрацията. Дадох преимущество на определени черти от характера си и подтиснах много други. Беше много важно да стана интелектуалка, писателка, а подтиснах всички неща, свързани с домакинството, майчинството. В книгата описах как тази монархия се развива, в един момент се случи държавен преврат, дори анархия, когато всички жени вътре в мен непрекъснато се караха, а в края на книгата се появи демокрацията в моя мъничък харем.

Говорихте за суеверието. Нещо като това как бременната жена не трябва да се оставя сама 48 часа около раждането, нали? Или тези панделки, които се връзват в стаята, за да прогонят лошите духове?

Да, всичко това е истина, нищо, че са стари традиции. Модерните жени не вярват в такива неща, но нашите баби вярват. За мен обаче беше интересно да проследя дали жените в Турция все пак продължават да смятат, че на току-що родилата жена трябва да се окаже помощ, да не се оставя сама. Жените от поколението на майка ми, както и младите жени сега, са различни и вярват, че една модерна жена може да се справи с всичко - кариера, да бъде майка. Аз установих, че не мога да постигна всичко сама. Беше ми трудно да приема това, защото от малко момиченце правех всичко сама, а сега се оказа, че все пак имах нужда от помощ.

Може ли вдъхновението за дадена книга да дойде отгоре, от някакви висши сили?

Толкова труден въпрос. Хората биха си помислили, че съм луда, ако говоря за това, но за да бъда честна, не мисля, че авторите са единствените, които управляват какво се случва в книгите им. Когато започна да пиша, не знам какво ще се случи, не знам накъде отивам, героите ме изненадват, сюжетът се движи по свой собствен път. И понякога, когато приключа книгата, съм толкова изненадана как историята е еволюирала, кара ме да се смея или да плача. Това, което се опитвам да кажа, е, че не съм собственик на историята. Винаги има определен мистичен елемент в креативността. Това важи за писатели, за художници, за музиканти. По някакъв начин се свързваш с неща, които не е лесно да бъдат обяснени. Това е магията на живота. За мен животът не се изчерпва с това, което можем да докоснем или видим, има повече от това.

zar.bg




Гласувай:
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: ivanchev
Категория: Музика
Прочетен: 41448
Постинги: 9
Коментари: 93
Гласове: 15
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031