Вчера вече подхванахме голямото рязане. Закъсняхме с повече от месец тази година, но времето все не позволяваше да навестим и се погрижим за лозята.
В неделната сутрин натоварихме багажа и поехме с "кърската" кола на изток. Беше почти десет като се хванахме за ножиците. Уж топло, а вятърът - тънък, остър и той да не изостане - режеше. Направих се, че не  го забелязвам и се разщраках. На втора-трета пъпка пръчка след пръчка, нарязани на малки парченца, политаха към земята. Почиства се, реди се лозето - все едно е на фризьор, всички стърчащи безразборно негови израстъци трябва да се махнат. Отрежа пръчката - и оченцето сълзи. Плаче. От благодарност.
Към обяд забелязах орехите . Натъркаляни в тревата - един, че втори, че трети...и се отплеснах.


Ядката им златиста, гладка, пълна, чиста. Да се ненадяваш. Кой знае откога лежат под дръвчето - може би от есента...Разбрах, че е много хубав сорт, личеше си благородството от пръв поглед. И не се съпротивлява черупката - леко се отваря. Чух историята по засаждането, Ясен ми разказа, че са взели преди години доста фиданки от този вид и посадили от тях в съседния двор, като само това дръвче боднали в този, дето сега е лозето. Бабето, единствената близка жива роднина, която си живее в село и наобикаля - охранява един вид, дворовете, ходело и подръпвало крехките фиданки, докато не измрели. Ей така, от проклетия. Да не стане. Нищо не се хванало оттатък - само това дръвче оцеляло и то защото дядото, в чийто двор е дръвчето още бил жив. Значи е поне на 12 години - орехчето.*



И лозето като захванахме преди осем години, точно по това време, голям смях и подигравки отнесохме. Гледаха ни присмехулно съседи, роднини.  Същата баба и досега ни натяква, че се смеят с нас хората - какво такива се буначим и се блъскаме... Но смехът затихва малко по малко. Заменя го учудване. Явно сме излезли по-упорити от очакванията - това вече е притеснително. Мислех си по този повод вчера, че е достатъчно, ако не помагаш за някое начинание и да не пречиш. Това стига. Доволна съм на това.
Още в началото, като садихме лозичките в двора, си счупих  глезена, помня, че беше на Благовещение и мъжът ми досега казва, че лозето върви така добре, защото глезен е даден за него, ей, не е шега работа.) Беше трудно в началото, припомнихме си вчера през какви години на лишения и безпаричие преминахме, и сега не е лесно, но това общуване със зеленото и синьото, с птиците над главата, тази приятна умора , която се настанява в тялото привечер, нищо не може да ги купи. А вчера и орехчетата, които начупих - стигат за една баклава, и цветята, които си набрах - зюмбюли и нарциси - като обикновени чудеса, които изпъстрят живота.



зюмбюли в гумата



един от парцаливите нарциси, които сега ме гледат отдясно



тревата - сочна и гъста вече - класатка



и тези зюмбюли сега са във вазата


това глухарче си остана там


А на връщане видях и щъркел. Важен-важен, щръкнал в гнездото си, на покрива на една къща. Не помага и не пречи - радва! Специално спряхме да го снимам. Не ми се получи добре, не знам как и дали може да се приближи обекта на снимане, но наистина много ме зарадва. Откога ги чакам!



щракнат щръкнал щъркел

______________________________________

* орехчето е на 18 години, питах, и си мислех колко много време трябва дори на едно дръвче, колко търпение и любов...