Бургаска панорама от терасата на бащиния ми апартамент

Отпуснала съм се на седалката на УБВ, който потегли в 15 и 40 от гара Бургас. Отдалечавам се, отдалечавам се от морето с всеки стълб покрай релсите, с всяко притракване на колелата. Не мога да спя. Не се научих да спя във влак. "Ту -дуф - ту-дуф, ту-дуф - ту-дуф..." - колкото и да е монотонно - приспивен звукът и следобедът да унася, не ми се е случвало да заспя във влак. Все съм нащрек, сърцето ми е будно. Децата обаче спят на отсрещната седалка в прегънати, наглед неудобни пози. Прибираме се.

Не можах, не поисках да си взема море във джобовете, нито мидичка, нито пясък, нито мигване от светлините на Бургас, и джобове дори нямам, но духа му си нося. Вътре ми е и ме прави неспокойна - като чайка, която се рее над сърцето ми, като вълна, която се разбива във вълнолома му.



Стария плаж на който ходя от 80-та година


Минахме Карнобат. Кълбят се бели облаци на небето. Не спя. Вагонът е пълен, хора вървят насам-натам. Влизат-излизат, местят се по седалките. Не спя. Влакът ритмично потраква, засилва, нивите, дърветата, къщите профучават край прозорците. Минахме Ямбол. Не мога да се прощавам с морето. Не се сбогувам. Едва е наченало лятото - снощи,  по-точно рано тази сутрин, тъкмо е влязло. Тъкмо сме влезли в него. А вече се връщам от морето и ми плаче. Писука тъничко отвътре, намотава си кълбенца от разочарования, раз - очарование, два - очарование. Срещи, разминавания, пропуснатости.

И слънчогледите не са утеха. Минават зад стъклото бързо, опитвам да ги хвана. Откраднах ли си малко лято преди да е дошло, дори и не разбрах, защото когато си щастлив - то сякаш, че не е било.



Слънчогледови ниви край релсите

и замириса на море:)

Честито лято, Марте, след нощ на билки и вричане във незабрава на едно море!... Поне си го видяла, облизало е глезените ти, държала си го в шепите си, притискала по-близо до сърцето си, да слее шум със пулса ти и да те гъделичка винаги, когато се изправиш пред прозореца и вгледаш поглед да потърси нещо...
Три (раз)очарования за утехата ти с венец от огнено на невен! Сложи си го отвътре... ще стопли като морско слънце!
Поздрави, момиче, оставило очите си в морето!!!

ами така е, замириса, колкото да ни погъделичка и айде обратно...там времето минава по друг начин

Честито и на теб същинско, народно лято! Видях го - да, погалих го, то повътря опашка, полая ;)))
А горното писах в събота, докато пътувах насам.

Тази сутрин станах преди изгрев и ходих да диря росата, роса обаче - йок, набрах си наръч цветя, и ги овесих срещу слънцето на терасата.

Благодаря за огнените невени, те са пламъчета, да - греят, топлят :)

Оставила съм половин сърце там, а половинките знаеш как се теглят...непрекъснато и болезнено.

Много ми допадна това твое пътуване към сушата. Затова ще си позволя да те поздравя с едно мое

ЗАВРЪЩАНЕ (созополски сонет, който си чела)

Завръщам се, а ти не ме позна.
Прегръщам те - отблъскваш ме, море.
Ръмжиш сърдито, гледаш настрана.
А някога се знаехме добре.

В любов се клехме, разменихме кръв.
Но после някой май изневери...
Признавам: аз те изоставих пръв,
ала и ти не прати вест дори.

Завръщам се при тебе съкрушен,
като при някакъв учител таен
да изповядам жал и страх, и грях...

Завръщам се, море, от тежък плен
в един живот враждебен и случаен,
където твоя песъчинка бях.

дори знам как го репликирах - ето, че кръгът се затваря ;))))

благодаря за твоя поздрав!

То е в сърцето ти!

то привързва дълбоко, връзката е непрекъсваема, където и да те прати съдбата :)