На шести винаги ми се иска да съм в Бургас, вчера беше шести, мина и замина, не и аз. Не съм заминавала, следователно не съм се и връщала, морето си е там, аз тук. Декември също, завърна се. Не че е ходил някъде, но първите четири дни просто се правеше на някакво лято, толкова си беше повярвал, че хората и те му повярваха и най-доверчивите отново тръгнаха по къси гащи, ризки и тениски...Повярва му и един люляк, сигурно и други дръвчета са се полъгали, но люляка лично го видях и ми трябваше време да се уверя, че е люляк, и че е цъфнал - на четвърти декември



е, люляк ли е?



съсед на онзи, който беше такъв бързак през пролетта и за който писах тогава
а този прескочих, просто защото беше заграден и не ми се щеше да го снимам през мрежата, сега го хванах над нея - заслужи си го с този декемврийски бумтеж...

Свети Никола дойде и насви декември, декември от своя страна нас накара да се поопомним и да се свиваме сутрин рано в яките и качулките, ушите и страните ми си припомниха какво е да са зачервени от мраз, но пък отдруга страна шаловете са доволни, защото влизат в употреба и компанията им се увеличава...а какъв парад на шаловете е този сезон - да ти падне шапката :)

Морето разглеждам днес, защото го мисля...люлея го в зелените си мисли, миналия декември бяхме съвсем на края и толкова хубав ден си подарихме. Ден, пълен с море.




тази снимка ми е сред любимите от миналогодишния 29 декември


Сетих се за нещо онзи ден. Попаднах на един кратък текст и си припомних...бях в пети клас, когато умря  баба. Моята баба, дето трябваше на нея да съм кръстена и тя си ме гледаше като име, но не искаше да нося нейното, а може би и кръста и...та за мен беше нещо извън възможностите на ума тогава, да проумея, че баба я няма - лежеше си там, превързана през брадата с една бяла кърпа и ми се стори така далечна, несвоя, различна, а дядо като ме видя, че влизам и се разплака още по-силно, едни други баби до вратата ми казаха да си сваля гривните, че не се носели украшения на такива места...и като ме досмеша, ама толкова смешно ми стана, смехът напираше и трябваше да изляза от тясната от хора стая...Една леля ме придружи навън и ни изпратиха да се поразходим. Смутих се от тази си реакция и се чувствах ужасно след това, глупава и виновна. Години по-късно разбрах, че в такива моменти на хората от много тъжно им става смешно, че центровете на смеха и тъгата в мозъка нещо се объркват при силен стрес, при шок...а онзи ден попаднах на този текст



ДА СЕ СМЕЕШ, КОГАТО ТИ Е ТЪЖНО
   

     Един от моите най-скъпи приятели - вече наближава осемдесетте - ми писа тези дни: скоро щял да си отиде от света и трябвало да ми поиска нещо като съгласие. „Без съмнение, ще ти го дам, отговорих му аз, но ти препоръчвам: доколкото имаш време - смей се! Смехът спасява живота и го прави поносим. А ако не можеш да се смееш, лесно можеш да умреш." Трябва да призная, че и аз притежавам този дар - да се смея - ползвах се от него всеки божи ден дори когато преживявах трудни моменти. Няма да забравя, но когато бях дете, баща ми ми разказа доста странна история. Бил на погребението на дъщерята на негова позната - пет-шестгодишно дете. Когато спуснали ковчега в гроба, майката избухнала в смях, който я държал доста дълго. Явно е било нервна криза, момент на безумие. И все пак аз не съм напълно сигурен. Всяко погребение е нещо тъй странно! Присъствах на изпращането на мой приятел и се насилих да не се засмея, не да заплача, въпреки че го обичах - поради абсурдността на ситуацията. Само преди двадесет и четири часа разговарях с него смяхме се дори, а сега го спускаха в ямата, като нещо ненужно.

Е. М. Чоран

превод : Огнян Стамболиев

но люляците не бива да цъфтят - подлъгва ги, а после ще им се спи през май:)))

Другото - мисля и аз като тебе - за живите и за останалите сами... И вече трети ден си казвам - ще питам баба ми, а после се сепвам и решавам да не ходя да я питам...

днес си е съвсем декември, нямам нищо против да е себе си

дъщеря ми е пети клас, значи на моите години тогава, а кога мина това време...минало ли е

...бе Марта! Що не си стоя при люляка и при морето? Толкоз красотно беше! Де го заби под земята баш на финала?

не беше планирано, въртят ми се тези дни под шапката разни нездравословни и на

... залюляно в зелените ти мисли... Хубаво е!
А за другите, странните, възли в душата... Както и да ги обясняват, си мисля, че това са онези избухващи чувства, които сме всъщност ние.
Поздрави, с дъх на люляк! :)))

Правилно ли те разбрах, Дора?
Случи ми се и на мен веднъж, трябваше на въпроса "Как е дядо ти?" да отговоря, че е починал. Бях в тийнеджърска възраст... Е, разсмях се и ми стана страшно неудобно, макар, че се извиних за реакцията си... А на изпращането на баща ми помолих всички да разкажат по нещо весело, което им се е случило с него. Така тъгата, поне за момента, отстъпи...

на хубава пролет си приличаше и цъфналия люляк си бе баш на място!:)))

Има си причини.

Поздрави на всички!

megg - люляково и морско благодаря ти!


aqualia - Лия, значи смехът буквално спасява разсъдъка в страшни моменти, човек буквално може да се побърка от мъка, така че е защитна реакция тази объркация струва ми се, смехът е дар с небесен произход

iliada - лека нощ, с дъх на рябиня ...има един стих на Есенин - Аленее рябиня покрай синя вода. Скръбен, месецът мина с изтървана юзда. Като лебед невесел плува синия мрак, свети мощи понесъл на крилете си пак...

sande - и при мен е така, обичам града и хората там, други са

изложба. А за смеха - Чоран си в прав! Зависи от характера. Както е казал поетът:
"Те пият и пеят ...
но както през сълзи се пей..."
ще го видя това море на Коледа;)))

човек, който има чувство за хумор е по-човек, аз така го виждам, толкова е божествено да се смееш

Явно смехът носи баланс в моменти на огромен абсурд, а животът си ги има тези неща. А, че си момиче, което лесно се смее, личи по трапчинките ти, Дора,дето сега си ги скрила от аватара :) Привет!

развълнува ме твоят пост ...

И смехът и плачът са част от живота - нашия, на хората, които са до нас илитези, които си отиват..завинаги. Кавото ти е на сърцето и отвътре не бива да го подтискаш. И на мен ми се случва в адски тежък момент да го обърна на смях, а в момент на щастие да заплача и да ми стане тъжно. Нашите емоции са толкова разнолики, колкото е и самия живот.
Поздрави!

sestra - лесно усмихва се, лесно реве, иначе трудно едно диване - що е то? ;)


irage - поздрави и благодаря за съпричастието!


moreto66 - да ги има емоциите, хубави или не толкова, да царува животът дълго, колкото