Днес при tit. си припомних за първите си срещи с музиката на "Бийтълс", преди 25 години. Нямам  спомен от 8 декември 80-та година,  тогава още не бях чувала нито групата, нито името на Джон Ленън, почнах да ги слушам, ако не се лъжа, към 84 година - когато се сдобихме с първия касетофон в живота ми - обща семейна ценност, марка "Хитачи", струваше 650 долара - цяло състояние. Първите касети, които въртяхме бяха със съвсем аматьорски записи - от касета на касета, от радио, но имаше и такива със записи на "Бийтълс" и на ЕЛвис.
После си купих книгата "Джон Ленън", вероятно към 86 година. Четох я неведнъж, беше ми интересно, но не разбирах всичко, не знаех точно какво има предвид Джон под вечните ягодови полета, не бях чувала и името на Георги Рупчев - преводача...

Много харесвах навремето още разказа за Араминта Помиярката, забавен ми беше с всичките си сбъркани думички, естествено много по-късно го оцених по същество. Както и автора му - човек, който е истински творец, истински свободен, последните години разбирам свободата в изкуството като любов, любов, която се превръща в музика, стих, картина, песен, фотография, скулптура - творба, с която светът става по-красив и добър.

Араминта Помиярката

Араминта Помиярката вечно се смяфкаше. Смяфкаше се ту на това, ту на ония. Смяфкаше се вечно. Много разни враждани се влеждаха в нея и си казваха "Защо ли пък постоянно се смяфка тая Араминта Помиярката?". Никога не можаха да подпечатнат защо тя винаги се смяфкаше навсякакво.
- Надявам се, че тя въобще изобщо не ми се смяфка на мене! - казваха си някои луде. - Все пак се надявам, раздира се че тая Араминта Помиярката не ми се смяфка на мене.
Една дата Араминта Помиярката се надигна от войното си легло, като си се смяфкаше както обикновенно с оня откачалнически смяф, заради който я зяеше цял народ.
- Хии! Хии! Хии! - смяфкаше се тя, докато слизаше на закъска.
- Хии! Хии! Хии! - задавяше се от смяф над сутрешните овестници.
- Хии! Хии! Хии! - прогълшаваше Араминта в адтобуса към ръбота.
това струскаше тъпниците и крокондуктора.
- Защо постоянно се смяфка тая подметка? - Застаршително се пипаше някакъв пътникакъв, който реговно пътруваше на същия покрив* и имаше правописък да знае.
" Бас държа, че никой не знае защо аз вечно си се смяфкам. - каза Араминта на себе си самата лично за себе си. - Те страшно биха пискали да знаят защо постоянно си се смяфкам самичкичка. Бяс държа, че някои хора наистина биха се радвали да знаят" Имаше право, разпира се много тора биха лискали.
Араминта Помиярката си имаше мероприятел, който изобщо не разбираше от майтап. "Абе, нека се радва, докато може!"-казваше той. Добър човек.
- Моля ти се, Араминта, кажи ми, какво те кара да се смяфкаш толкова често? Ама да бе, да, аз понякога съвсем цирозно се бяспокоя, като започнеш с този кисък твой и предизвика той върнения безброй и биспокойствие сред сейменството ми и моите близги.
При някое подобно избълвление Араминта избъхваше в още по-силен смяф, стигащ почти до границата на кистерията. Тя пищеше: "Хии! Хии! Хии!" като да биваше обладавана от нечестивия.
- Тая Араминта трябва да прекрасне с цвилия тоз смяф, на всякя цена трябва да прекрасне! Ще полулея, ако не прекрасне! - се чумаше вмушителният глас на честивата Араминтина сърседка мисис Крамсби. Тя живееше в съседната къща и се грижеше за котките, докато Араминта беше на работа. - Никак не е лесно да се грижиш за тези котки, докато тя е на работа - И това никак не е за смяф.
Цялата улица беше започваше да се тревожи от Араминтиния смяф. Защо така, а? Нима Араминта приблазнително тридесет години не се беше смяфкала и не беше живяла там, като ги смяфкаше непрекъснато: " Хии! Хии! Хии! " ; Нима не ги беше дразнила? Хората започнаха да се замътяват, та да видят какво всъщност може да направи. - нали в края на краищата те трябваше да живеят с нея. И те бяха тези, които трябваше да слушат нейното наблудничаво килотене.Та, значи, при един такъв мътинг те врещиха да повикат на помощ приятеля на Араминта, на комуто викаха Ричард.(Е, понякога Ричард Крети, но това е друга история)
- Ами не знам, скъпи приятели.- рече им Ричард, който и без това ги ненавиждаше до един. Това стана при вторият миткинг.
- Охчивийно неш тряа сан праи - и то бърррзо! Ликът на Араминта се разпосираше над цялата срана. Народодонесението по вцицки пъхища почна да я озлежда с отравдано либидопипство.
- Какво да направя, че да се погаси този смях, който постъпателно ме пресушава да пия? Нима не съм със нея често аз разговарял най-протесто, мулех я да престине, заплашках я, придушвах я, усмолявах я: Молим ти се, Араминта, престани с този смяф! Излизам вече от козината си, чишата ми ще прелее! - разправяше Ричард. Хората по улицата смърдореха юдобрително; та какво би могъл да направи той? Да си наляга парцалите.
- Да се примолим на пастора - рече мисис Крамсби. - Той сигурно може да го прогони от нея.
Хората се съгласиха:
- Сигурно пасторът може да свърши тая работа, ако изовчо някой може да я свърши.
Пасторът пусна една мила мъничка усмивчица, докато добриче хора муу разбесняваха плюката. Тръкмо те бяха щели да бъда свършили да пиказват, той воличествено се издигна от своето крескло и отсече високо и ясно:
- Какво по-точно искате да кажете?
Пасвото изпръшка и лека полека започна да започва отново разказа си за ужасния ужасен случай със смяфкането на Араминта.
- Значи, тя просто се смяфка, без да има някакъв спечален повод? - мъдро каза той.
- Да бе, туйто, чисто и просно - отвърна Ричард. - Сутрин, прокобед и вечер само се смяфка като смяхната.
Спасторът вдигна поглед от къркоделието си и си отвори устите:
- Трябва да се стори нещо за това момиче, което се смяфка непрекъснато. Не е правилно.
- Наистина, не развирам, защо те ми се бърбърлят дали се смяфкам, или не се смяфкам. - въздъхна Араминта нашата търтелива жерква.- Неприятното на кражданите тука им е, че са закравили, ще го повторя, закравили са как се смяфка човек. Поне аз мисля тъй преподобни.
Естестисно, тя говореше пред изключително преподобния Лайънъл Хюс. Беше отишла да го посети - дано пък той успее да и помогне по някакъв назначителен начин. Като се има предвид, че опасторът се отдаваше винаги когато трябваше да се помогне някому, струваше и се, че все пак е добре да го опита.
- Какво да ти кажа, мила моя, искам да кажа, какво да ти кажа?
Араминта недоверчиво изгледа лигочесливия страхопикльо.
- Какво искаш да кажеш с това "Какво да ти кажа? " . Аз да не съм дошла да ти кажа какво да ми казваш! - Аз дододойдох тука да те помоля за помощ, а ти имаш безочиларието да ми казваш да ти кажа какво да ми кажеш! Това ли е всичко, което имаш да ми казваш? - разкраска се прежълтялата Араминта.
- Много добре разбирам как точно се чувстваш, Магаринта, аз имах един братовчед, съвсем същия, тиглица не можеше да види без очиларките си.
Араминта се изправи, обзета от нещо като разстроение, пробра си пенджерите и мрачно избяга от стаята.
- Нищо чудно, че тоя успява само три пъти в неделя! -възклекна тя пред група доброжилатели.
Измина иани - на година или повече без никаква бромяна в необичайния смяф на Араминта, "Хии! Хии! Хии!" - тя се доизкапваше пък и развеждаше всички наоколо извън кожите им.
ИЗГЛЕЖДА, ЧЕ ТОЗИ ВЪПРОС НЯМАШЕ ДА ИМА КРАЙ.
Това продължи цели осемдесет години, чак докато Араминта умря, както се смяфкаше. Ала това не помогна особено на свъседите и. Всички те бяха измрели по-рано. А това беше един от многото поводи Араминта да умре от смяф.


превод:
Георги Рупчев



Да. И ако си представим един по-добър свят и, ако всеки ден подаряваме на нашия една усмивка повече от вчера, дали пък няма, дали пък наистина няма да постигнем един добър свят...

МНОГО ЗАПОМНЯЩА СЕ ПЕСЕН!

важно е човек да може да си представя - свободата на въображението създава надреалност
само си представи;))

" А кал определено имаше!"
По-често напоследък!:))
Поздрав!
/моята съм я "скрила" някъде, та ми беше приятно да се присетя!/:)))

едно малко стихче помня от нея:
Аз съм мухлен, мухлен мъж.
Мухлен съм от край до край.
Аз съм мухлен, мухлен мъж,
а не ти се вярва май.
Мухлен е и моят крак,
а и моето очо,
срам ме е от танци, щото как...
Аз съм просто най-прост Джо.


(моята е на парчета, днес я търсих без успех, но знам, че е някъде тук - преди време препечатах един - два текста от нея за една друга тема във връзка с годишнина на Джон)

http://hulite.net/modules.php?name=Forums&file=viewtopic&p=21103&highlight=#21103

Тази песен е свързана с един мемориал, на Джон, в Сентрал парк, до апартаментът, където все още живее Йоко.
Винаги там има цветя, и пеещи музиканти.
Миналият август го видях.

Пак да идеш!

*скорошна радост във вашата къща!

Ако ще ходя някъде, ще е по-близко, в Европа.
Хубаво пожелание, благодаря!

Да има път! Човекът да се почовечи ;))

да се "посмяфкаме" ми хареса:)
Поздрави!

да се посмеем...:)))

поздрави!

"Ама да бе, да, аз понякога съвсем цирозно се бяспокоя, като започнеш с този кисък твой и предизвика той върнения безброй и биспокойствие сред сейменството ми и моите близги."

Великолепието на въображението!
Този наш свят преди да стане това, което е, е бил въображаем. С всичкото хубаво и лошо в него.
Поздрави, Смяфкаща!

страхотен превод на Георги Рупчев, с подтекст, кажи-речи, във всяка дума

има една мисъл на Ромен Гари, която се приложи твърде плътно към мен, че нищо не си струва, ако не е изживяно преди това във въображението - мисля, че любовта най-вече е имал предвид, има тя сериозна връзка със въображението, увенчана със звън на камбаните на свободата;)))

Знаменит текст и страхотен превод. Макс все ни го напомняше. "Преводът е рядко добър.":)

беше ми залипсвала - всичко с теб да е добре и да ти е празнично вече!

А те бяха умрели преди него. Наистина си е за смяфкане, Дора...и смяфкането продължава за съжълтение.;)

за съжълтение, а с градост ;)))

Хееей Джууд...дон,т би ъфрейд...:)))

И на теб, пролетно момиче. Всичко най- през годината на металния тигър. /от 14.02./ :)

http://goldenpompon.org/

:)))))))))))))))))