Светослав Минков е роден през 1902г.в град Радомир.Средното си образование завършва в София. Последователно учи във военно училище в Австрия,следва славянска филология в Софийския университет,Търговско-стопанска академия в Мюнхен. Работи като библиотекар, книговодител, дипломатически служител, редактор в различни издания и издателства. Получил солидно образование и добил разностранна култура, Минков е един от най-ерудираните български писатели. Първата си творба, озаглавена Биномът на Нютон, публикува в списание Българан през 1920 година.
Носител е на международната награда за мир „Нексьо“.
Умира на 22 ноември 1966 г. в София 
bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A1%D0%B2%D0%B5%D1%82%D0%BE%D1%81%D0%BB%D0%B0%D0%B2_%D0%9C%D0%B8%D0%BD%D0%BA%D0%BE%D0%B2
Минков бил критикуван като "буржоазен" писател и му било натяквано, че се е възползвал от възможността да работи в легацията в Токио през 1942-1943 г. Никой обаче не припомнял, че през 1941 г. Минков сам се явил на процеса срещу Вапцаров, за да го защити.
"Познавам подсъдимия Никола Вапцаров - казал Минков пред съдебните заседатели, - зная, че е писал и печатал стихотворения и познавам добре творчеството му. Произведенията му нямат временен ефект. С тях Вапцаров има принос в българската поезия", казал той
Освен с доблестната защита читателите му го запомнили и с други факти. Светослав Минков бил един от най-блестящите преводачи на Андерсеновите приказки, издадени у нас между 1931 и 1939 г. Освен отличен преводач и белетрист той не се страхувал да се надсмива над силните хора на деня.  www.novinar.net/

Цитирам тези известни и по-малко известни факти от широкодостъпнатa вече, благодарение на интернет, информация - за този, който иска да прочете. Всъщност за мен самата няма значение буржоазен писател или не, анархист или напротив, възползвал се от приятелства във връзка със служба или издигнал се благодарение на собствените си сили и висока ерудираност . Важното е, че винаги щом ми попадне изпитвам един усмихнат респект и истинско удоволствие при четенето на разказите и приказките му. Днес при mirandolina  пак ме плени големият му талант на разказвач и се замислих дали приказката за чайника е написана след като е превел  X.К. Андерсен, по-вероятно да се e появилa   успоредно с преводите - предположение.

Имам любими разкази още от времето когато под знака на библиотека "Галактика" излезе сборникът "Дамата с рентгеновите очи", но открих за себе си авторa преди 12-ина години, когато ми попадна един друг доста по-cтар сборник разкази, препрочитан мнoгoкратно оттогава. 
И като се запитам на какво се дължи това очарование на текстовете, което не преминава с годините, си отговарям, че се дължи на алхимия. На любов. Не като клише - като споделен опит. Всяко нещо, направено със сърце и желание се получава. Става. Едно ядене да правиш, колкото и подправки да му притуряш, не ти ли се готви - не се получава. Няма вкус. С всяка работа, с всяко нещо е така. Такива са разказите на Светослав Минков - писани със сърце. Оставил е духа си в тях, зазидал се е вътре и те следва с полуироничната си усмивка страница след страница...Неслучайно еднa от най-любимите ми истории  e "Алхимия на любовта". Не точно разказ, новела, както жанрово е квалифициран. Всеки, който е любопитен може да го достъпи.

www.chitanka.info/lib/text/1575


Приказката, която ми звучи изключително днешна, горчиво съвременна и която искам да сложа тук  е на Xанс Кристиан Андерсен, в превод на Светослав Минков. Двама от любимите ми разказвачи в едно :)

НАЙ - НЕВЕРОЯТНОТО

Тоя, който извърши най-невероятното, ще получи ръката на царската дъщеря.

И ето, младежи и дори старци започнаха да си блъскат главите над задачата: как могат да измислят такова нещо, което би изглеждало най-невероятно? За тая цел двамина се наядоха до пукване, а друг се напи до смърт: според тях, туй беше най-невероятното. Но в това, разбира се, нямаше нищо необикновено… Уличните хлапета пък се упражняваха да улучват с плюнка собствения си гръб: по-невероятно от туй, както казваха те, не можеше и да се измисли.

Най-сетне настъпи денят, в който всеки трябваше да покаже това, което смяташе за най-невероятно. За съдии бяха избрани хора от всички възрасти — като се почне от тригодишни деца, та се свърши с петдесетгодишни мъже.

И наистина в определения ден се уреди цяла изложба от най-невероятни неща. Но скоро всички се убедиха, че за най-невероятно нещо трябва да се признае големият часовник под стъклен похлупак, който смайваше зрителя както с външния си вид, тъй и с вътрешното си устройство. Всеки път, когато часовникът започваше да бие, явяваха се живи картини, които показваха колко е часът. Тия картини бяха дванайсет. Те бяха сглобени от движещи се фигури, които можеха да пеят и да приказват.

— Ето най-невероятното! — рекоха всички съдии.

Часовникът удари един и пред очите на зрителите се яви Мойсей на планината.

Часовникът удари два и зрителите видяха райската градина, където се разхождаха Адам и Ева, радостни и щастливи.

Удари три и се показаха тримата мъдреци на Изтока, един от които беше черен като въглен. Но той не беше виновен за това: силното слънце го беше направило черен.

В четири часа се показаха годишните времена: пролетта с кукувица на зелено клонче, лятото с водно конче на зрял житен клас, есента със запустяло щъркелово гнездо и зимата със стар гарван, който умееше да разказва в ъгъла зад печката разни приказки и стари спомени.

Точно в пет часа се явиха всички пет сетива: зрението като очилар, слухът като бакърджия, мирисът като продавач на теменужки, вкусът като готвач, а осезанието като факлоносец, облечен в дълга до петите черна траурна мантия.

Часовникът удари шест и зрителите видяха един играч, който метна зар: зарът се търколи и показа шест точици.

След това се явиха седемте дни на седмицата или седемте смъртни гряха — тук мненията се раздвоиха. Несъмнено беше туй, че и едните, и другите се намираха в тясна връзка помежду си и не можеха да се отделят един от друг.

После се показа хор от калугери и изпя вечерната молитва, която се пее в манастирите в осем часа вечерта.

В девет часа се яви карта за игра: деветка купа.

В десет часа излезе отново Мойсей със скрижалите, върху които бяха написани вече всички заповеди — на брой десет.

Часовникът удари пак и отвътре изскочиха няколко момченца и момиченца. Те започнаха да играят и да пеят:

"Бим-бам, бим-бам,

единайсет е часът!"

Най-сетне часовникът удари дванайсет. Тогава се показа един нощен пазач с качулка. В ръката си той носеше тояга, на която висеше желязна топка с шипове. Той запя старата песничка на нощните пазачи:

"В тихия среднощен час
ние бдим за всички вас!"

И докато той пееше, от всички страни разцъфваха рози.

С една дума, часовникът беше прекрасен. Той бе една ненадмината творба на изкуството — „най-невероятното“, както казваха околните.

Майсторът, който бе направил тоя часовник, беше млад човек, с добра и доверчива душа, верен другар и едничка опора на бедните си родители. Той беше напълно достоен за ръката на царкинята, а ведно с нея — и за половината царство.

Решителният ден настъпи. Целият град беше празнично украсен. Царкинята седеше на престола си, който по случай тържеството бе натъпкан с прясно сено, за да бъде по-мек. Наоколо се наредиха съдиите и поглеждаха с лукава усмивка тоя, който, според общото мнение, трябваше да получи наградата. А той стоеше радостен и щастлив, напълно уверен, че е извършил най-невероятното.

— Не, най-невероятното ще извърша аз! — извика неочаквано из тълпата един висок юначага. — Аз съм човекът, способен на най-невероятния подвиг!

И при тия думи той замахна с една голяма брадва към чудната творба на изкуството.

— Тря-яс, тря-яс!

Колелета, пружини, фигури захвърчаха на всички страни. С един удар всичко беше унищожено.

— Ето какво направих аз! — извика непознатият. — С един замах сразих и произведението на тоя човек, и всички вас.

— Да се унищожи такава творба на изкуството! — рекоха съдиите. — Да, туй наистина е най-невероятното!

На същото мнение беше и целият народ и затова разрушителят трябваше да получи ръката на царкинята и половината царство. Законът си остава закон дори и тогава, когато е най-невероятен.

И ето — от градските стени и кули с тръби и барабани възвестиха на народа, че в тоя ден ще бъде отпразнувана сватбата.

Наистина царкинята не беше много доволна от новия си избраник, но въпреки туй изглеждаше прекрасна в сватбения си накит. Черквата сияеше в светлина, защото венчавката ставаше вечер, когато всичко е по-приказно. Млади знатни девойки водеха с песен невестата, рицари също с песни водеха младоженеца. Той вървеше с гордо вдигната глава, сякаш нищо на света не можеше да го накара да я наведе.

Но ето, песните замлъкнаха и в черквата настана такава тишина, че можеше да се чуе дори падането на игла. И изведнъж сред тая тишина тежките входни двери се разтвориха широко, в черквата влезе със звън големият часовник и се изправи между младоженеца и невестата.

Мъртвите хора не се връщат при нас — ние знаем много добре това, но унищоженото произведение на изкуството може да възкръсне понякога. В тоя случай беше разрушена и унищожена формата, а не самата мисъл, която я бе създала. Идеята на художника възкръсна отново и се яви не като призрак, а в действителност.

Чудният часовник стоеше пак цял и невредим, сякаш брадвата никога не бе го докосвала. Той удари дванайсет пъти и при всеки удар се явяваха отново предишните фигури.

Най-напред излезе Мойсей. Лицето му гореше от гняв. Той хвърли тежките каменни скрижали в нозете на младоженеца и го закова за черковния под.

— Аз не мога да снема скрижалите от нозете ти — рече Мойсей. — Ти сам счупи ръцете ми, затуй ще останеш в това положение.

След него се явиха Адам и Ева, тримата мъдреци на Изтока и четирите годишни времена и всяка фигура говореше в лицето му неприятни истини, като добавяше: „Засрами се!“

Но той не чувствуваше ни най-малък срам.

И всички фигури, които излизаха при биенето на часовника, израснаха като чудовищни великани, които заплашваха да изпълнят цялата черква и да изтласкат другите хора. А когато на дванайсетия удар излезе пазачът със зорницата в ръка, тогава стана нещо съвсем необикновено. Той се приближи до младоженеца и го удари с желязната топка по челото.

— Сега лежи тук! — каза пазачът. — Каквото си посял, туй и ще пожънеш! Ние отмъстихме за себе си и за тоя, който ни сътвори, а сега ще изчезнем!

И чудният часовник наистина изчезна. Но свещите, които горяха в черквата, се превърнаха в големи пламтящи цветя, от златните звезди, които украсяваха свода, се проточиха дълги ясни лъчи, органът засвири сам и всички присъствуващи заявиха, че туй е най-невероятното, което някога са виждали.

— Доведете ми великия майстор, който направи тоя чуден часовник! — рече царкинята. — Той ще бъде мой мъж и господар!

И младият човек, съпроводен от грамадно множество народ, влезе в черквата. Всички бяха доволни, всички го благославяха. Не се намери нито един да му завиди — и туй именно беше най-невероятното. 




 

Taзи приказка е страхотна, martiniki. Сега ще ме накараш да си чета Андерсен тази вечер:)

другата от любимите ми Андерсенови (за читатели над 30 лета*) е "Щастливо семейство", изобщо не ги разбирах и не ме интригуваха като малка, също както "Галошите на щастието", "Медният глиган" и "Славеят" ми звучаха доста мистично и загадъчно, а когато купувах ново издание на приказките преди десетина години за децата си вече ( има на "Пан" едно в два тома), попаднах на много нови приказки, с бележки на самия Андерсен към някои от тях относно как са се появили - например там авторът пояснява, че приказката за кибритопродавачката се е появила в замъка "Гростен" - било му възложено да напише приказка към картинен календар и си избрал една картина с бедна малка кибритопродавачка - покъртителна е, мен успява всеки път да разстрои до сълзи

наясно съм с този автор...и ти благодаря!:))

"Не се намери нито един да му завиди — и туй именно беше най-невероятното."
Това си остава най-невероятното и в наше време...за жалост.

Браво на Светослав Минков и на Андерсен, аз какво, само споделям радостта си, че мога да общувам чрез книгите им с тях :)
щом си наясно, значи ме разбираш :)

аз си ги чета така профилактично-периодично, мога отговорно да заявя, че не познавам лично, да не говорим отблизо тази особа Завист, мяркала съм я преди доста време много набързо и ми е съвсем смътен образът и

Поздрави за хубавата /интересна
публикация!
Приказен,макар дъждовен, ден!

за удоволстието да прочета и двамата :)

eliana , да хубав ден, макар и дъждовен, един уютен отвътре такъв (хем и мъгла се посурна тук, но вече се оттече ;))

eola, аз сега четох една друга приказка на Андерсен - " Джуджето и бакалина", много бих искала да успея да я прибавя, но още не мога да работя добре със скенера и не знам с каква програма и изобщо как мога да кача част от книга

(а тук прочетох част от нещо голямо, което е от любимата ми Керана -http://www.public-republic.com/magazine/2009/10/29277.php#comment-11060)

трябва да се прочете, като излезе :) а Андерсен ще го търся по книжарниците някой ден

Благодаря!

съм благодарна, и на душманите си, че са доказателство за наличие на душа ;))

най-добрият разказвач за мен... доста време му отделих в университета с няколко курсови работи покрай диаболизма... радвам се, че си намерила място да го почетеш, невероятен прорицател е "човекът, който дойде от Америка"...

1001 нощи

не съм чела тези приказки 20 години, но като дете ги четях, и четях