Денят се оказа жежък. Тежичко легна от сутринта слънцето и така си изкарахме деня, с ръцете на слънце по раменете. Голямо приятелче. И вярно! До болка просто...

Забелязала съм, че маковете са крайпътни цветя. Крайрелсови и крайшосейни, минава ми през ум, че обичат да пътуват, а не могат.  Допускам, че от немай-къде се примиряват с положението си, скупчват се на групи край пътя,  залавят се да махат на преминаващите превозни средства от всякакъв вид, и изглеждат доволни, ако ги забележи и снима някой. Както си седят с червени кърпички до шосето.



крайпътни са, днес се убедих за пореден път



Старите къщи пък си умират да бъдат навестявани, за да има на кого да се оплачат. Също като старите хора. Колкото по-рядко ги посещават, толкова повече се оплакват, припукват, приохкват, прискърцват и ронят мазилка вместо сълзи.



стар долап, навремето е служил за шкаф, кутия за хляб и хладилник



няма ги стопаните от години, вещите сякаш ревниво пазят сенки






Снимах се с портретите на стената. Не са мои родственици, но са хора, чиито стъпки са отеквали из стаите, чиито гласове са се чували из двора и чиито ръце са отваряли ракли и гардероби. Живи хора - влизали са, излизали са, карали са се, смеели са се, плачели са и са работeли, колкото не мога и да си представя, по двора, на полето и където ги прати съдбата. Прости, отрудени, истински хора, от които са останали стари снимки. И къща, която плаче с таваните и стене с вратите си.

Слънцето печеше безмилостно, в къщата беше хладно и се скрихме за кратко в прашната и вътрешност. Нарушихме дълбокия и сън за два-три часа и си тръгнахме.

На връщане снимах една къщичка, която винаги ми е привличала вниманието. Самотна къщичка на хълма. Чувала съм, че не веднъж е удряна от гръм. В миналото. После са я ремонтирали, притягали и пак е събирала ловни дружинки и други весели компании.



А още 30-ина минути след това, и 40 ина  км на запад удари град. Сериозен. Все едно ни целеха с прашки хиляди невидими пакостници от близките хълмове. С ледени дражета.



Три-четири  километра град на седем  километра от града. На 17 май. При все водното приключение още усещам слънцето по лицето и ръцете си.
Жежък ден. С леден къс за точка. Стопи се.

Прекрасното усещане, да преживееш деня през погледа на друг човек, човек, който обръща внимание на малки, "незначителни" подробности, които е изживял и са изпълнили съществото му с усещане за живот.
Благодаря ти, за чувството, което ми създаде.
Прекрасно е!

Моите преживявания днес бяха много сходни с твоите :))) Ходихме до село...с баба. Дядо почина октомври месец. Къщата осиротя. Снимах мак и щъркел. Дъждът ни подмина. Само прогърмя. Спомени, тъга, слънце, усмивки с горчив вкус на нещо отишло си...Буренясала градина...Не снимах една къща, всъщност много неща не снимах...
Бяхме с кола...Искрен, радостен смях...Въпреки всичко денят ни беше прекрасен, защото бяхме заедно...аз, баба, леля ми и мъжът ми...

Разчувства ме :)

необикновено усещане за четящия..
страхотна идея!

уморена бях вчера вечерта, но исках да си оставя този ден в кратък текст, един вид снимка на самия него да сторя, на прима виста го написах и се радвам, че ти е харесал
благодаря

да ти е жива и здрава! Моите отдавна си отидоха. Още ми е мъчно за тях и сигурно винаги ще е така. Те ми бяха най-добрите обичливи баби, а като дете не оценявах какво богатство са ми...

рядкост са такива читатели - сензитивни :)

Поздрави!

писан с поезия на шията!
:)))

като "Анна на шее" -
оттърване няма ;))

Аз досега бях в твоя репортаж, из онзи непознат за мене край:)

има дори балет по този разказ.

Чехов на сцена, чела съм го винаги с голямо увлечение