Днес е неделя, прибрали сме се от морето. Неоправили още багажа, пак тръгваме на път - лозята ни зоват. Много дъждове валяха, не сме влизали от три седмици и тревата, възползвайки се от намалелите посещения от една страна, и увеличените валежи, от друга, се е самозабравила. Щурмувала е отвсякъде и е превзела - за кой ли път - целия двор. Увила се е околo стъблата на лозите и стиска.
В края на май нямаше следа от нея, бяхме почистили всичко, а днес...
Днес наново водихме сражение двете, тя - само една трева, но мнооого и навсякъде, аз - сама, но с ръкавици. Големи, дебели ръкавици от велур.

Избуяла е толкова, че ти се приплаква. Лозичките ме посрещнаха, провесили ластари почти до земята, и те не са си играли - расли са, смукали са с коренчетата колкото могат. Сега да ги освободим от задушаващата прегръдка на тревата. 



Завтекох  се да ги спасявам. Oколо самите тях не минава косачката, може да ги нарани. Затова дъърпах. Щирът излиза лесно, почти мигновенно. Но виж поветицата е много инат. Тя здраво се е увила и вкопчила с безбройните си зъбчета и нокътчета в земята, в стеблата на лозите, хвърлила е навсякъде зелената си мрежа, заловила се е нагъсто с неизброими малки кукички и никак не се дава . Бори се самоотвержено за животеца си, но лозите трябва да бъдат освободени от пипалцата и.



Една бодлива млечка се е настанила като у дома си, като стигнах до нея бях благодарна на ръкавиците. До обяд се поизчисти. Въздъхнаха си лозите и аз с тях. Основните победители в борбата с тревата излязоха косачката и храстореза, моите ръчички в ръкавички слагам на скромното трето място.

А лозите вече са вързали грозде.


 
Знам, че до месец ще берем първото. Перлата. Земята винаги се отблагодарява. Това си мислех когато чистех голямата юнска трева. Земята е благодарна, животните са благодарни и се отплащат на този , който се грижи за тях с обич и вярност, а хората... като се замисля за хората и ставам тъжна.



Тръгваме си с надежда, че няма да вали повече. Всяка капка дъжд оттук-нататък ще вреди, ще отнема от реколтата. Всичко под небето е оставено на Неговата воля. Дано е милостив!

в "пясъка" ти. :)
стана ми достатъчно за днес да имам желание да бъда добра.
благодаря, марта

Познавам тази дейност.Добре си я нарисувала. И ми хрумна някой ден да опиша моята борба с троскота... Тя ще бъде малко по-различна.
Поздрави! :))

поне дa не пареше под повърхността ;)))

аз ти благодаря

не знам къде се дяна троскота, последните години сякаш е понамалял. Помня, че като ни водеше татко преди повече от двайсет години да окопаваме малките семейни лозя край Грудово и Белила имаше много троскот, трева с най- страшни корени, не можеш да го изтръгнеш - само се накъсва... блъскаш с мотиката до изнемога и той пак е излязъл след теб бодър-бодър...Троскотът е неимоверно дебелоок и нахален, неслучайно се употребява като метафора за досадник от класа ;)

Интересно ще ми е - пиши :)

Мога само да те поздравя и благородно да ти завидя за това, което си направила за лозичките!! Тъжно ми е, че вече не се занимавам с такава дейност. Поздрави!!

Връзката със земята взима, но и дава много

поздрави!

Марте, замириса ми на земя, на разкъсани сокове от трева, на зелено върху ръцете ми и най-вкусната кал, с която филията с шарена сол съм изяла за първа почивка към 8 (знаеш, съмва се рано, а денят ще те надмине, ако ти не бързаш)... Разкъса ни времето, хвърли ни после в града, остана да дишам със спомени на тази земя от дъха...
Поздрави! И лек ден в борбата, наречена живот!

Мирисът на рохка влажна пръст е незабравим, ние се върнахме към корените през последните осем години. Земята винаги дарява спокойствие, омиротворява, досегът с нея компенсира градската лудница, балансира...

поздрави и на теб! усмихнат ден!