Прочетен: 10905 Коментари: 23 Гласове:
Последна промяна: 07.09.2011 08:42
Един невероятно нежен и тъжен поет. Певец на морето. Певец на сбогуването. Певец на невъзможното.
ГРОТЕСКА
В стъклата звезден прах тежи
и сякаш кръчмата е замък,
а ний усмихнати мълчим
и знаем - всичко е измама.
Блуждаещ лунен лъч, пробил
заскрежения с дим прозорец,
умира, чашите допил,
и с твойте къдрици говори.
А аз съм влюбен и пиян,
и аз съм нежно романтичен,
целувам нежната ти длан
и шепна: "Колко те обичам..."
Не ме поглеждай с укор строг,
нима не бях досадно тъжен,
нима ще се обиди Бог,
ако сърцата се излъжат?
Защото тази нощ съм принц,
а утре може би ще бъда
Гаврош с разрошени коси,
и себе си, и теб излъгал.
Да любим, значи да умрем
и аз, и ти... и ти, любима,
а твоят профил отразен е
в скръбта на плиснатото вино.
Тамян, довиждане... и край,
любима, двойно ще измъчи
сърцата гробищния рай
без вино, оргии и кръчми.
Затуй без болка и тъга
аз плюя в календара прашен
и миналите дни броя
в звъна на счупените чаши.
СРЕЩА
Хвърля мрежите тихия ден
и мечтае, облегнат на руля,
а за него със поглед здрачен
мисли звездната вечер на юли.
Той се взира и тайно мечтай
и следи на пасажите знака,
а до всяка врата вечерта
и до всеки прозорец го чака.
И си спомня денят своя дом,
и въжето солено обтегнал,
от широкия пуст хоризонт
с мрежа нежното слънце изтегля.
И налегнал веслата, гребе,
всеки удар брега приближава
и голямото синьо море
само ивица тясна остава.
Той се връща и в мокрия кош
светят меко сребристите риби,
и я вижда разгърден и бос
към рибарския пристан да иде.
Тихо облаци бели цъфтят
и небето едвам се разтваря,
а по бузите пламва кръвта
под горещия бронз на загара.
Тъй е ведър и хубав денят,
тъй прекрасна и звездната вечер.
Разминават се те на брегът
все тъй близки и все тъй далечни.
И напразно замира и бий,
и в очакване тръпне сърцето.
Бели чайки и бели вълни
вместо поздрав им праща морето.
***
С книжните кораби
няма да стигнеш доникъде.
Истинските са тъжни,
ще стигнеш навсякъде с тях.
Не пътувай,
създавай своите книжни флотилии,
не пътувай, мой нежен Колумб.
Истинските тъжни
и страшни кораби
откриват Америка.
Не пътувай!
Няколко думи на Христо Фотев за него:
"Помня - неговата красота ме удиви. Тая почти болезнена красота на главата му - особено ръцете - и в най-привично делничните движения. Крехко колебливата му походка, чиято опорна точка е някъде между небето и земята - и може би затова - невероятно стабилна. И най-вече - дълбоката клавиатура на неговите жестове - резки, брутално отчетливи, - скръбно средство за защита на една нежна, уязвима, чувствителна душа. А други, изваяни от доверие за удостоените и достойни за доверие... Едва забележими и празнични, защото носталгията по празника е главното, което ни сближи. Как да забравя - една маса, три риби, пет чаши и силуета на някоя измъкната из тишината дума, която тъй рязко смъква дрипите си, че ни заслепява с внезапната си любовна голота."
Прекрасен пост!...
И как хубаво е коментирал ръцете му Хр.Фотев.
Много говорят мъжките ръце, дори повече от очите..
Давам си сметка колко малко време му трябваше, за да ме спечели. :)
Фотев чета от почти двайсет години, безкрайно ми е скъп, беше ми приятно да разбера, чe е четял, обичал и ценял Иван Пейчев. Тези двамата са сродни души.
Подарявам ти реката, която обичам !
Подарих ти всичко, което нямам
-защо си с друг ?
Мога ли с беззащитните свои ръце
да извая от дъжд нежността си и тебе ?
----- -----
Дано някой се сети да постави неговата прекрасна"Всяка есенна вечер"....
Благодаря за парченцето!
Аз си имам една негова стихосбирка още от ученическите ми години. "Далечено плаване" се казва. Доста голямо издание, може би всички стихове са вътре в книгата. А накря завършва с пиесата "Всяка есенна вечер".
По повод въпроса на eien, преди години съм гледала пиесата му като телевизионен театър. Даже си мисля, че Иреней Константинов играеше в нея...Но не е поставяна отдавна на сцените на театрите в големите градове...
И най-интересното е, че самият той е от Калофер, роден е далеч от морето...А пише толкова красиви стихове за морето...И не само за морето, разбира се...
В Уикпедия пише, че е роден в Шумен. Твоята информация от книгата ли е?
Благодаря ти, и при теб съм го срещала неотдавна, дори днес търсих поста, където четох един чудесен откъс от морски стих. За измислицата...
* * *
Тръгвай със мене, море.
Тръгвай, моя безумна измислица.
Тръгвай със мен.
Трябва да станеш безумна измислица,
за да тръгнеш със някого.
Трябва да станеш опровержение,
за да тръгнеш с безумците.
Скъпо, измислено, нежно море,
тръгвай със мен.
Иван Пейчев
Това "парченце" си бях взела от един постинг на Ася. А днес се сдобих с книга със стихове на Иван Пейчев, предпочитам това общуване с думите. Интимното :)
В Шумен е живял. От там е мисля, жена му.
Честито за новата ти книга с негови стихове, Мартичка!:)
http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%98%D0%B2%D0%B0%D0%BD_%D0%9F%D0%B5%D0%B9%D1%87%D0%B5%D0%B2
Благодаря!
Книгата е на издателство "Слово"ВТ, с уточнение от колегията, че е най-добрия подбор на стиховете на Иван Пейчев. Нарича се "Не чаках есента" и има доста статити и материали, написани за него , и това прекрасно слово на Христо Фотев, цялото :)
Пише в началото, че е живял в Калофер, а къде е роден не намерих!
Поздрави
***
O, как горчи ракията
във чашата.
О, как горчи небето
във прозореца.
О, как горчат приятелите,
моите,
подпрели с равнодушието си,
красивото,
красивото пиянско равнодушие,
небето във прозореца,
горчивото небе
на моето разсъмване.
Сега къде да тръгнем
знаем всички -
отдавна е угаснал
оня ден,
пораждащ всяка утрин,
а нощта се връща
със вечното опровержение.
Да станем на крака.
Да поздравим
горчивото небе,
ракията горчива
и улиците,
които вечно водят
към морето.
и още едно
***
Не е най-страшното,
че имаш чувството за смърт
във всеки миг.
Не са най-страшни
въображаемите пътешествия.
Най-страшно е,
че всеки миг на смърт
и всяко пътешествие, макар
въображаемо,
осъществяват твоята самотност.
Самотността е страшна-
тя притежава отвратителното свойство
да подменя
дори самия теб,
дори и бързината
на асфалта,
подменя чистия бетон,
подменя скалите,
подменя думите "гняв", "свобода", "надежда".
Самотността ти дава
с подменената си безграничност
единственото право
да си сам.
Поздрави!
16.09.2009 17:11
Сенки на крила - Иван Пейчев
Сенки на крила
Иван Пейчев, 1977
http://www.youtube.com/watch?v=VHXZgVyp714
сини сенки и стъпки в снега
и мълчание, пълно със думи,
и отблъскване, значещо - "да".
Смътни блясъци, лунна окръжност...
Ние с теб под звездите сами -
и наивно, и смешно, и тъжно,
и прекрасно във същия миг.
И защо ту замислен, ту бегъл
твоят поглед ме следва - аз знам
и укритата мълния в него,
и откритата истина там.
Знам, дотука след нас ще се движи
колебливата двойна следа.
Във косите и в мрака ти виждаш -
ти навсякъде виждаш снега.
Има някакво светло безумие,
хоризонт, безучастно склонен.
и мълчание, пълно със думи,
и признание, значещо - "не".
Иван Пейчев