Ренесансовите листопади на есента. Пищните, щедри одежди дърветата свличат бавно и дълго - до ъгъла на зимата.
До самия Й ръб оголяват.
Рано е сега за тъжните думи. А те прииждат, без да питат. Ята сепнати спомени - внезапно връхлитат с тавански мирис на мушмули и лунни петна.
В градината ненатрапчиво светят многолунията на дюлите. Техните тихи, твърди луни се надяват на честта да украсят стария скрин под огледалото и да осветят с аромата си стаята. Другата възможност - да станат на желе и компот, не е толкова примамлива, но все е нещо. 
Разпилените остри лица на хризантемите пробождат меланхолния въздух. Вечни "восъчни принцеси" - продължителни, предзимни цветя.
Смъртта е по-поносима през есента. Заради мириса на хризантеми и съпричастността на сезона. Заради заминаването - голямото изпращане на птиците. Заради завесата от мъгла и дим. Ако има сезон, подходящ да кажеш сбогом, без да звучи неуместно - този е.
Au revoir et merci!

Лист отронен съм,
с лице човешко...
Господи кажи ми,
мойта грешка!!!

:)))

позитивизъм преди всичко!

но всичките погребения, на които съм ходила досега (не са много, слава Богу!) все са били през есента- септември, октомври..
А така обичам този сезон!
Все още, и въпреки всичко...
Винаги ще го обичам- най-хармонично и с вътрешна сила се чувствам тъкмо по това време на годината...

Поздрави, Марта..

Тази снимка е невероятно красива!!!.............

Красива е! Има една осезаема връзка с текста, поне за мен.

А за смъртта - рано е да се каже! ;)