Напоследък се връщам по страниците на своеобразния си дневник в блога и ми се струва все по-възможно да е така - подсъзнанието да прозира в бъдещето доста по-умело от ума, от съзнанието. Вещо да е подсъзнанието до зловещост. А може просто така да ми изглежда от печалното прозорче.

Едно любимо стихотворение чета и тълкувам тези дни по друг начин. Човек гледа едно и също нещо и то му изглежда различно, в зависимост от разни фактори. Човек чете едно и също стихотворение и то му звучи по различен начин - въпрос на моментно състояние. Субективно. Животът не може да бъде обективен, обективна е само смъртта.
    Преди три години попаднах на филм, който много харесах и после гледах още няколко пъти. Във филма чух две прекрасни стихотворения и веднага ги потърсих. Не бях чела Къмингс. При Джими има хубаво есе по темата и стихотворенията в оригинал и превод.
  
Moи теми са били и сега отново са. И изкуството на загубата и тайната. Овладяват се бавно, забравят се, умишлено или не, и пак се налага да ги усвояваш - човек никога не трябва да се взима насериозно, дори само заради тленността и незнайния час на последния полет (да речем).

Клипчето, което ми попадна вчера, ми припомни другото име на случайността. Паметта е твърде услужлива, включва забравата в името на оцеляването и трие, трие.

Само те прегръщам!

за да ми подскажеш, че никаква забрава и никаква смърт, и никакво складирано подсъзнание не могат да изтрият любовта.
А другото.. то и без това е за губене.

Часовете растат

Часовете растат и духват звездите.
Настава утро.
По улицата на небето тръгва светлина,
върви и ръси стихове.

Една свещ угасва на земята.
Градът се събужда --
песен на устните,
смърт в очите.

Настава утро.
Светът убива
своите сънища.

Аз виждам улицата на града,
там силни мъже копаят хляб.
Виждам груби човешки лица --
самодоволни, отблъскващи, отчаяни, жестоки, щастливи.

Идва ден.
Виждам в огледалото
един човек.
Той е слаб.
Той мечтае мечти,
мечти в огледалото.

Настъпва здрач.
Една свещ се запалва на земята.
И се спуска тъмнина.
Хората са у дома си.
Слабият човек лежи в леглото си.

Градът спи --
смърт на устните,
песен в очите му.
Часовете се смаляват
и палят звезди...

По улицата на небето тръгва нощта,
върви и ръси стихове.

Е.Е. Къмингс
превод: Леда Милева

Благодаря ти, Мей. Две стихотворения от Къмингс в поздрав.

somewhere i have never travelled

някъде, където никога не съм бил, далеч отвъд
всякакъв опит, очите ти са пропити с тишина:
в най-крехкия ти жест има нещо, което ме обгръща
или което не мога да докосна, защото е прекалено близо
най-беглият ти поглед ме разлиства
въпреки, че съм стиснал себе си като юмрук,
ти винаги ме разтваряш листенце по листенце както пролетта
(докосва умело, загадъчно) първата си роза

или ако искаш да си близо до мен и аз
животът ми ще се затвори много красиво, внезапно,
сякаш сърцето на цветето си представя
как снегът внимателно се спуска навсякъде

нищо, което можем да докоснем в света, не се равнява
на силата на твоята деликатност: която
ме покорява с цветовете на земите си,
носейки смърт и вечност с всеки дъх

(не знам кое в теб затваря
или разлиства; само нещо в мен разбира
че гласът на очите ти е по-дълбок от всички рози)
никой, дори дъждът, няма толкова малки ръце



--

ако съществуват небеса за майка ми ще има
/цяло някакво/не
бе. То няма да е сигурно небе от мисли нито
небе несигурно от момини сълзи но
едно небе с тъмночервени рози

баща ми ще стои /дълбок подобно роза
и висок подобно роза/

все до майка ми

/накланящ се над нея
мълчалив/
с очи които са наистина листенца и не виждат

нищо те с лицето на поета който там наистина
е цвете а не някакво лице с
ръце
които шушнат
Ето моята любима моята
/внезапно слънчевата светлина
той ще я поздрави,

/ и цялата градина той ще поздрави/

тъжна ли, да кажа, не знам, защото това е смесица от много чувства,
но е важното, че тази ти друга страна много ми харесва!
Благодаря за стиховете! И аз много харесвам Къмингс .

Хубаво е ,че паметта трие и ни спасява. Но също колко е прекрасно, когато в незнаен час и на незнайно място, паметта извиква забравен, скрит или скътан образ, случка, събитие и те засияват с нова светлина, огряват ни като скрито съкровище, което сме забравили къде сме скрили.

Оказва се, че ценното, важното не е забравено.

Клипът е прекрасен, вълнуващ.

Поздрави!

Хубаво или лошо - не знам. Би трябвало да е за добро, в полза на здравия разум.
Благодарна ще съм да е привидно и да могат да бъдат провокирани хубавите спомени

и минава през различни състояния и погледа му за нещата се променя. В един момент на преден план излиза едно нещо, в следващия друго, друг път ще погледне през нечий чужд поглед- дори себе си може да погледне през чужди очи. Картината може да не му хареса, но човек винаги е сетивен.

Загубата - трудно е безпорно. Да се откъснат от сърцето ти неща, които са любими, които обичаш, няма как да не заболи. И човек трябва да се учи наново и наново...

Паметта се губи при положение, че новата информация измества старата. Но е хубаво човек да преоткрива кътчета от паметта, които от бяло поле могат да израстнат и да станат дърво, да прокарва пътеки и да съгражда мостове, които да възстановяват ценното. А то трябва да се търси и да се открива.

Поздрави Доре!

паметта има свойството при нужда услужливо да се затрие, неудобството е в това, че наред с лошите спомени, трие и хубавите, трие наред

http://hulite.net/modules.php?name=News&file=article&sid=160517