Когато съм тъжна...Не е заради есента, тя е прекрасна по един невероятен, ненатрапчив начин и е навсякъде под кринолините на слънцето. Тъжна като изоставена, като предадена, като напусната от лястовици стряха, като безптичо небе, като стъпкана крехка зелена надежда,...

когато съм тъжна и аз:

се разхождам

седя си

лежа

правя нищо

просто умирам

искам да се слея с цветята по тапетите докато изчезна

да заспя зимен сън...


( само зла не съм се чувствала, колкото и да съм тъжна, и на психиатър не съм ходила, а гилотина не ползвам дори за зеленчуци...)

когато съм тъжна искам
да ме няма докато един ден
се събудя

щастлива

( и реалността, в която продължават да си отиват така обидно нелепо, страшно безмислено, необяснимо лесно и докрай неясно защо наши деца, се окаже просто един лош сън, който е приключил докато ме е нямало тъжна)

неща, заради които все по-често ми се случва да ми се иска да изчезна напоследък. Тъжното е, че тези нипрекъснати абсурди и тъги в нашата държава бавно, но настойчиво стопяват вярата ми, че някога нещо ще се промени. Иначе и аз все още не съм ходила на психиатър и най-вероятно няма да отида. Понякога се чувствам зла, когато съм тъжна и ядосана, но никога не съм използвала гилотина във въображението си, само от време на време огнестрелно оръжие;) Пожелавам ти и на теб и на себе си усмивките скоро да ни намерят!

Толкова е тъжно, че те обхваща ярост...

аз все се опитвам да пропусна, но няма как винаги да успявам, особено в такива случаи, просмуквам се сякаш и е ужасно безсилието най-вече, не мога да се гневя, преди 10-15-20 година да, на една ученическа възраст съм искала (писмено) целия свят да се затрие - като в това филмче, защото хората са се самозабравили в алчността, мръсотията, грубостта, глупостта да се вземат за всесилни, безнаказани и едва ли не безсмъртни...но сега само ми е мъчно и някак опоскан като от молци ми е шала на вярата

по-скоро е лепкаво месоядно цвете - безнадеждност

сякаш заспиваме...
Отсъстваме...затваряме се...
Даже времето се забавя.
И мисълта е някак мудна.
Всеки има такива моменти, мила!

Едно стихче от нета много ме грабна,но не знам автора:

Добър ден, Тъга.
Наспа ли се добре?
Удобно ле ти е в сърцето ми
широко.
Да ти донеса вода,
а може би кафе?
Или пак
ще заспиш в мен дълбоко.
Как го пиеш, Тъга,
със три бучки мъка
или горчиво
като дните ми?
Пак ли ще виеш,
Пак ли ще сплиташ
душите ни.
Поседни с мен, Тъга,
на чаша съмнения,
нека видя на дъното
какво
ме очаква.
Недей ми иска
за целувка разрешение.
Целуни ме
и
пътувай със вятъра.
Тъга, утре като
се върнеш
ще пише на входа
"хотел за ранени
сърца".
Влез обута,
знаеш паролата.
За днес - толкова.
Утре ела.

теб, Небесност ...

inel379 - да не тъжим безпричинно, а с поводи - още по-малко, дано!

на мен ми е любима "Тъгата като марионетка" на Станка Бонева

Раздвижих тъгата си
извадих и очите
почерпих я с арсеник

подарих и гирлянда от охлювени черупки
удавих я в кафе
оцветих я с шампанско

тропосах я с кримпленови панделки

разходих я в зеленчуковата градина

сложих и шноличка с форма на черешки
пъхнах в джоба и пукнато шише мастило

целунах я на пейката, под която има мравуняк

изпратих я по алеята до завоя


тя се върна



(тя също е в тон с клипчето)

да, приличаме си, смешна съм, когато съм тъжна, а следобяд дъщеря ми казва - мамо, виж това клипче, напомни ми за теб -

Марти! Това е!

ех, как те разбирам...

Ако това последното в скобите се е случило,изобщо не е важно как се чувства който и да било останал в този свят.Нека не се случва!
А тъгата е неизбежна.Тя е мълчанието на душата,онзи й момент, в който я има,но ...като цвете на тапетите,или като петънце от залепен нос на стъклото... Тъгата е паузата между щастливите мигове,сякаш...

ни става тъжно с повод или без повод.....
Хубав ден и да не ти е тъжно !

И все пак : Think possitive - life go on.

Брой ме с мнението на Инди!
{}

Иначе ще ни разтъжиш и нас.

Отделно може да предизвикаш катаклизъм - цунами в океана, природни бедствия ...

Нали знаеш - една сълза на невинно дете или на поет/поетеса и океана може да прелее.