Навремето имахме пионерска организация...не,  не направо - преди това беше чета "Чавдарче". Струваше ми се нормално. Всъщност никой не ме е питал искам ли, не искам ли да бъда чавдарче, а после пионерче, но около мен имаше само такива деца. Избор? На тази възраст още по-малко. Та чавдарче бях и повтарях "Чавдарчето е весело дете, играе, пее, учи се, чете", Чавдарчето труда обича, на помощ първо се притичва", "Малките чавдарчета са добри другарчета.", "Чавдарчето е примерно във къщи и в клас, то помни - пионер ще стана аз."  ( Как да си тъжно дете? И как да не си за пример?)  Ето че и сега ги помня. Още повече, че като станах пионер, отговарях в дружинния съвет за работата с чавдарчетата. Връзвах връзки, раздавах сини правилни книжки, приемах рапорти и знаме . Такъв активист съм била и никой не ме е питал искам ли. Избираха ни на едни официални сборове. Не помня някой да си е правил самоотвод - на мен и през ум не ми е минавало. Времето едва ми стигаше - кръжоци, обществена активност, в къщи не може да носиш петици - така че залягах над учебниците и четях страшно много в свободното си време. В четвърти клас го бях докарала до две книги в един ден - това през лятната ваканция. Главата ме болеше страшно след такова изпитание -  рекордът ми беше около 600 страници за ден. Дори помня книгите. Едната беше за партизанското движение, а другата - художествена биография на Михаил Калинин. Такива книги се намираха най-вече в библиотеките на дядовците ми. Сега на децата, особено на малката, не мога да и създам такъв навик. Дали ще прочете 60 страници за цялото лято е съмнително, виж баткото може да изчете шест книги до края на ваканцията ... И така, волю-неволю, активничих до осми клас. Голяма дейност развивах по всички фронтове - учебни, домашни и пионерски. По една инерция в техникума се продължи с тази активност, още повече, че класната се оказа бивша колежка на баща ми и по тази линия от първия ден ми се облегна относно разни организационни моменти. Забелязах моменталното отдръпване на колектива. Новият клас се дистанцира и ме загледа подозрително - каква е тая натегачка, значи...Много ми беше гадно - не ми се занимаваше с такава работа, а и антипатия навлича. Към 15 - 16 годишна вече не участвах в играта, изтеглих се някак - както от хора. Две години трябваше да ходя на хор. Изпитваха ни един по един и всеки, който пееше що-годе вярно, го записваха...Нанагорно ми идваше. Вече никак не ми стигаше времето - училище, кръжока по математика, уроците, чертането...Изкарах две години в разпявки, репетиции, участия, и взех да пея фалшиво като подвеждах момичетата наоколо - изключиха ме почти моментално. 

Мисълта ми е, че от тази крехка възраст имам насадено антиотношение към всякакви колективни форми, сборни формации, съюзи и членства. Никак не ме бива. Не ставам. Изразила съм този страх от обезличаване в нещо като есе : Аз не мога да съхраня себе си, защото не се познавам. Ще изчезна, ще потъна между другите, като стотинка в пясък, ще ме няма. Като всички безлични, безименни, стандартни хора. Не го искам! Иде ми да крещя от ужас срещу тази сива лавина, която ще погълне и мен и ще ме затъркаля надолу по склона на живота. Всеки момент тя ще ме връхлети... 



Била съм на седемнайсет. Наистина съм брала страх като чета сега...Но някак ми се размина - лавината.  Поне така ми се струва. Избягвам всякакви организации. Заобикалям, oпитвам внимателно да се дистанцирам. Огорчавам се от отношението, което усещам - щом не си с нас, значи си против нас, и не мога да обясня, че няма такова нещо. Нямам нищо против хората, които участват и умеят да бъдат клетка, брънка, дясна, лява  ръка, съответно крак, на единен организъм. Е, не за да си бъркат в носа или ритат околните...

Правото на свободен избор трябва наистина да е право на всеки човек. И никой не може да съди другите, в това съм убедена и спазвам правилото. Правилата. Ако не мога да помогна, гледам да не преча. Да не се пречкам. Сигурна съм, че ще ни е далеч по-лесно, ако просто не си пречим, ако ще и да не си помагаме, било организирано или не.


Преди пет години публикувах за първи път в този блог. Видя ми се свободна зона, независимо пространство, още повече щом открих, че мога сама да редактирам, трия, пременям, сменям аватари, ползвам различни цветове и шрифтове, добавям разни снимки...изобщо - да си списвам блог така както и когато ми идва, бях направо щастлива. Нищо не е само каквото изглежда и няма идеална свобода, както няма и абсолютна истина, но съм все още тук, защото намерих свестни хора, които чувствам близки и без да сме членове на един колектив някак сме. Това го може виртуалът - да си, без да си. Участваш някакси оксиморонно (и с повече кислород, ако може - извън колекциите:).

можеш да се чувстваш отшелник, невинаги могат да ти стигнат силите да се отстояваш. Но пък хората,които те четат, го правят посвоя воля :)))))))))

Поздрави
Валя

Дерзай!
;)

в тази възраст децата само приемат дадености.Но когато трябваше да ставам комсомолка,така се случи,че още в началото знаех,че не исках да съм участник в тази организация.Но не протестирах,движех се по инерцията.Свободния избор е важен.Да,понякога да бъдеш себе си означава точно и да си единствен или поне е много трудно намирането на единомишленици.Но въпреки всичко бих избрала това пред сивата безлична еднаквост.
Поздрави!

yotovava - Валя, "отшелници в панелни манастири", припомни ми едно любимо стихотворение



doriana - дизая;)))



syrmaepon - помня как ни приемаха, задаваха въпроси, трябваше да покажем, че сме достойни да бъдем...имаше първа, втора и трета вълна, мъжът ми и той е с особено мнение, изразено в неотношение към колективите, общата отговорност, размиването и и с комсомолът нещо не са се имали и насила са се взели

Радвам се, че се срещаме и разменяме мисли и хрумвания тук, Дора! Колектив е умряло понятие за мен. Още когато ги имаше, един ден разбрах, че съм аутсайдер и остава само да изживея дните си извън всеки колектив. Сега знам, че хората се събират само във временни групи, в които решават някакви проблеми или осъществяват някакви идеи и затова си създават ред и други условности. Човек е сам, имаме си задачи за самите себе си.

Понякога си мисля само какво щеше да е, ако се бях родила десет или двайсет години по-рано, на около 16 бях като започнаха да се променят нещата...като начеваше мирният преход, който ни изяде демокрацията; мътността на всичко това може би позволява и по-големи риби в дълбините, вчера гледах едни сомове в Ориноко, почти на плиткото минаваха големите им черни гърбове

сам е човек, важното е да не е самотен - правим си с думи убежища, копаем окопи, пием вятър и слънце и не сме самотни

Е, аз си направих самоотвод от комсомолския мениджмънт:) В десети клас. Като се прибрах у дома и казах на баща си, той рече: "Ако случайно Тошо не вземе да падне, да знеш, че няма да видиш университет!"

Два-три месеца по-късно Тошо взе, че падна :))

Марк...

Поздрави, Мартиники

Между другото наскоро гледах "В леглото с Джон и Йоко" (имаше го на сайта на Йоко за безплатно гледане до 21 август). Там има една сцена, в която някакви протестиращи младежи се обадиха на Джон и Йоко от щатите - пазеха с телата си някакъв парк и полицията беше дошла въоръжена да ги маха от там. Младежите говореха неща като "Ниe сме много, ще им се опълчим, кажи Джон, да тръгнем ли срещу тях!" А Джон Lенън ги пита "Ама те с оръжиe ли ви излизат? И искате да се биете с тях? Че това е тяхното оръжие, масовия бой, войната - вие не сте като тях! Махайте се, махайте се от там! Нито един парк не струва колкото един ваш живот! Спасявайте се, за да продължи да ви има!".... Цитирам по памет.

Mark

Здравей! Хареса ми как си го казала, много се доближава до моето верую. Мразя масовките, въпреки че не съм някой затворен темерут, но юздата винаги ми убива.
Блогът също се оказа за мен хем място за изява (смееех!!), хем успешно ме скрива от погледите.
Поздрави от мен! :)

Аз много спортувах навремето и бях толкова заета със състезания, че треньорката идваше месец по-рано от последния учебен ден да ме освобождава от занаятия. Това донякъде ме спасяваше от различни комсомолски мероприятия и някак минах между капките. Пеех в хор, но не ми тежеше, щото никакви други кръжоци не ми изпиваха времето. Отговарях за културно-масовата работа по комсомолска линия и редовнио ги водех по кина и театри. Още в първи курс на техникума, преди да си направим щаб , ги заведох на филма "Шербургските чадъри" и от тогава до 4 курс си останах културно-масовик:)))). Никога не съм се чувствала като част от някакъв механизъм и винаги съм държала на своята индентичност. Не съм гледала и на останалите хора по този начин. Това, че сме носили сини и червени връзки никога не ни е правило еднакви в мисленето и действията. Когато някой злословеше го хващах натясно и такива му ги наприказвах, че забравяше да диша. Такива ми ти работи, всичко е въпрос на възприятие.

и най-парадоксалното е, че точно този човек, който изповядва религията на любовта и мира загина от куршум
отново уроците на живота

като падна режима лепяхме плочки в една детска градина, лелките бяха пуснали телевизора и течеше едно предаване без образ, говореше Славчо Трънски, доколкото си спомням; десети клас, да

( и тук си си направил самоотвод виждам;
поздрави, Марк

gwendoline - приемливо е, допустим компромис;)
поздрави и благодаря за изразеното мнение!


(нещо не ми зарежда днес блогът и току се губи, чезне...има някакъв проблем)

чудесно, много ми харесва музиката, една от любимите ми композиции на Мишел Льогран, сега ще я чуя пак

разбира се, че униформата само външно унифицира, нищо против връзките като такива (но изключително против връзките като онакива;)

Обезличава се индивидуалността, която е нещо уникално и много ценно!
Това да те вкарат в рамка и десЕн е У Ж А С!!!!
Всеки трябва да е волен и свободен, за да се изяви с най-доброто, което носи, а то е скрито у всеки, но не всякога има поле за изява....
Всяка организация, партия и тем подобни вкарват човека в едно русло, като че се е венчал за тях, започват да му налагат правила и устави и глупости, измислени от съответното ръководство и масите трябва да слушат и да козируват....
Не! Не!
Дишай дълбоко и волно, нищо че може да те обявят за асоциална, особнячка, дива и тинтири минтири....
Важното е да си Ти, а не една овца от нечие стадо....
Лелеее... с какъв хъс написах този коментар!

varhu edna stena - "Toz,koito padne v boi za svoboda toi...ne namira?" i se setih za urozite po literatura i mnogoto chetene prez onezi godini, a sega...-

Една до болка позната изповед на изживяни от всички младежи по онова време мигове.

знаем, че " е на върха на копието". Но за да се бориш за нея, трябва да си я носиш, и кръстът понякога е тежък. А времето, колкото и да оказва натиск, не е решаващият фактор; вярно, четяхме "Овчарчето Калитко", "Ленко" ... , учехме,че чавдарчето е примерно , но вътре в нас нещо се съпротивляваше. Е, не винаги ...
А бягството от колективността наистина ни дава възможността да осмислим факта, че сме живи!
Хубава вечер и наздраве за свестните хора! :)

сам да се определиш и да направиш избор - дали да си или не!
Има си хора, на които им харесва да са в навалицата или в отбор, да работят
в екип, ОК, живи и здрави! Аз лично открай време не обичам колективите
и предпочитам да съм индивидуален играч:) Не е лесно, но пък се чувствам много по-свободна. Не обичам лидери, активисти, отговорници и групови инициативи и най-вече някой да ми налага собствените си виждания или да ми вменява чувство за вина. Допада ми позицията ти и си спомням, че имам подобни писанки в едно старо дневниче, но нещо не ме влече напоследък в блога... Прекърши ми се ентусиазмът. Но теб си те чета
винаги с кеф, макар и мълчаливо:)

БЕЗ ЖРЕБИЙ


Щом виждаш и двете
страни на медала,
щом крачиш по острия
ръб на нещата,
ако паднеш, ще те открият
не по тялото,
а по белега
във стената.

Смешни са,
жалки са
сантименталните излияния.
Всеки знае къде го стиска животът
и сам трябва
да измери разстоянието
между свободата си
и доброто.

Свободата е свобода, когато е няма,
а доброто – добро,
щом не ти го даряват.
Между къшея и кокала минава границата
и никой никога не я охранява.

Между къшея и кокала,
повтарям за глухите,
е вододелът –
и при живите, и при мъртвите.
Минеш ли от едната страна,
оставаш на сухо.
Минеш ли от другата,
изсъхваш отвътре.

Знам, дъждът вали за всички по равно.
Как да различим Жадния сред неговите събратя?
Той пие последен и капката благославя.
А робите
даже си мият краката.

Vajnoto e da izberesh svobodata.

Адски тъпизми. Само в обществото, пред публика могат да блеснат индивидуалността на човека и неговите таланти. Кел файда от всичките ти умения, ако живееш като отшелник. Пропагандата на индивидуализъм е част от политиката на разделение. Дори в разгара на "демокрацията" се появи изключително непонятното списание "Егоист", което беше направо умопомрачително. С подобно мислене се стига до там, че ако утре паднеш на улицата , всички ще отминат, защото това не е тяхна работа. В света просперират държави които развиват солидарност и взаимопомощ. Другите се разпадат и изчезват, като българите.

Продавачите на колективизъм най-често търсят индивидуални облаги.
Привет, martiniki!:)

Радвам се, че си тук сред нас!! Продължавай да ни радваш с твоите мисли!!
Желая ти радост!!

Толкова е скучно да си като другите... наистина може да се изгубиш....

"щом не си с нас, значи си против нас и не мога да обясня, че няма такова нещо." И аз така! Тук обаче ми отнеха бутона "изтрий" и все още не мога да го преживея! Та и аз съм един абсолютен индивидуалист, което не означава, че не се интересувам от общото, цялото... И така :)

Поздрави, Марта! :) Често откривам и мои мисли при теб... и те чувствам някак близка! Да си кажа! :)))

Бъди здрава, Марта.

колкото до другите допирателни, в спомените за младежките структури - мен винаги ме включваха в мероприятията - рецитали, тържества и прочие, като дете от работническо семейство, сега си давам сметка за което
е, може би съм имала и качества, щом не съм останала в стройните редиците на партията:)))

ОбразцовияТМТ Михаил Ив. Калинин със златна значка, а с нея се влизаше без изпит където пожелаеш. Но като "враг на народа" ме обявиха за изключен, точно преди връчването на дипломите и не ме допуснаха до абитуриентска вечер. После казаха, че било шега, но за "врагът на народа" Златната значка не носеше дивиденти.

monna - да, благодаря за твоят цветен и рошав изблик; аполитична съм до немай къде:) дишам и се усмихвам:)


boristodorov56 - благодаря за разбирането!



megg - не знам, аз си мисля, че свободата е в изкуството, тъй като е имагинерно понятие, нещо като вятъра на Далчев, който художника се опитва цял живот да нарисува...тя е всъщност в опитите да се сближим с небето, да творим:) поздрави!



masterpiece08 - има си хора за всичко и аз уважавам избора им, просто не обичам да ми размахват пръст, да ме назидават и да ме канят да участвам някъде като подам молба за целта
поздрави, съмишленичке:)



slavimirgenchev1953 - чудесно си го казал, Слави, четох и в твоя блог - мен ме радва, че има дъжд за всички, и слънце, което и сега изгрява - поздрави!



Injir - i tq da te izbere




zebb - така излиза, във всяко общество и при всеки ред, но да е с мярка поне

поздрави!



tota - и аз се радвам и благодаря!




dorichela - нали, рошличке:) никаква скука с кука!! щастливей!



melsun - това ме е измъчвало, но вече виждам, че е излишно да се обяснявам; радвам се, че споделяш, Мел:)
( дори не бях забелязала, че го няма бутона "изтрий", вчера следобяд не се зареждаше блога и сега е бааавничко:)

kundalini - Бъди здрава и ти! и аз участвах във всякакви инициативи и рецитали, не винаги ми е било приятно, но знаех, че трябва, приемах го, така беше - не роптая и не се оплаквам, просто вече не играя;) ( доколкото е възможно)


hatanasov - съжалявам за горчивия ви спомен. Поздрави!




Благодаря ви!

е избрал Славимир Генчев. Аз имам и друг любим цитат от негово стихотворение:

"...Ето го моя отговор на въпорса
що е национална беда:
народ,който обича робството,
за да мечтае за свобода"

от "Антропология"

Аз си признавам, че изпитвам носталгия по някои неща, които са били. Според мен свободата е състояние на духа и никой не може да ти я отнеме.Винаги съм пазила личната си свобода и преди и сега максимално.А абсолютна такава мисля че няма. Вярно, че доста ограничения имаше тогава...И аз съм имала проблеми за косата- да не ходя такава"настръхнала и рошава", да не ходя с дънки на училище, да не нося бижута и пр. .. Може би най- добре би било да се намери златното сечение на предишната и сегашната действителност. Сплотеност и организираност би могло да има ,и пак всеки да запази своята уникалност и индивидуалност.Добре е в децата да се възпитават в съпричастност,за да осъзнават уникалността и индивидуалността и на другите.Добра възпитателна идея имаше в бригадите, лагерите,в тези чавдарски и пионерски организации- приучаваха към труд,взаимопомощ...И...някак ми се струва, че повече светла радост и чистота имаше в тогавашните деца, а и хора.Свободата е хубаво и жизненонеобходимо нещо, но и за нея е нужно умение за боравене.Може ,според мен, да се съчетаят миналите ползи и добри неща с по- високия сега процент свобода и...следващите поколения да имат много по- добри детски и младжки спомени!
За блога си абсолютно права!Макар и да нямам много време да водя активен блогърски живот,освен в "родния" ми сайт ,и тук се чувствам добре -лично, уютно цветно местенце,с редактиращи ,изтриващи и всякакви опции, с необятност от различни тематично блогове, където можеш да се начетеш, нагледаш, наслушаш и нарадваш на толкова много интересни неща!:) А твоята..."улица" в този своеобразин мегаполис е една от най- слънчевите и радваща душата!:)

Няма да се отървеме скоро от това усещане. Особено онези, които сме израстнали "по татово време". Да си свободен означава наистина да сложиш равенство със сам. Трудно се носи свободата, много трудно. Трябва геройски характер. Малцина са наистина свободни духом и все по-трудно се задържа свободата. Но когато и колкото и наченки на свободомислие успеем да открие всеки в себе си - все е добре. Поздрави и усмихнат ден.

Ku6el, stadno jivee tozi, koito ni6to ne moje da napravi sam! Edno e da podade6 ryka na padnal, kakto kazva6 i da go ostavi6 da prodylji, drugo e da mu sloji6 qrema, za6toto vijda6 li podal si mu ryka. Da ne govorim, 4e ideite, koito se opitva6 da pributva6 izkliu4vat podadeni ryce, a jigosvane na otkloneniqta ot edinomislieto! Ne postinga e typ, a tvoq komentar vnasq tuk typizym! Postinga e s golqma dylbo4ina i ne e za plitki umove!

Стеф, да, добро припомняне, на място, горчиво и вярно...антропология...

И аз изпитвам сантимент, носталгия, как не, била съм на толкова лагери (някои от тях лагер-школи), и хубаво ми е било и не чак толкова, но виж за бригадите нищо против нямах и нямам - то сега съм си една бригадирка съща, само дето без преспиване;)) трудът облагородява, обичам да съм уморена с една така благородна умора, ей преди малко бях направо каталясала - какво слънце само беше, безмилостно, и пътят напечен и пълен с бързаци и сега се чудя кое за глава, кое за крака, но съм седнала и си чета Далчев - да си взема солука

ето това ми е близко


"Аз бягам от успеха не заради него, а заради ония, които го имат: срамувам се да приличам на тях."

"Децата често ме питат: „Какъв писател си ти, тате? Ние не те виждаме никога да пишеш.” И аз самият изпитвам това недоумение: смущавам се, когато някой се обърне към мен с това прозвище; в средата на своите „събратя” се чувствам неловко, като чужд човек. И наистина, сред толкова автори на дебели книги и многотомни произведения, какъв писател съм аз – автор на изречения?"

"Съгласен съм: чувството за малоценност е недостатък. Но този недостатък прави чест на оня, който го има. Един простак не страда никога от чувство за малоценност."


Ат. Далчев/ Фрагменти

да, най-тежката робия, но пък сладка - да си свободен (донякъде, поне за кратко;)

Ето и за теб една мисъл на Далчев относно писателите:

За един писател, влюбен в истината, не съществуват ни приятели, ни семейство, ни родина. Той е чудовище.

поздрави!

не мисля, че могат да са синоними, по-скоро антоними - "индивидуалист" и "Егоист"...егото ми току зачезва и ми е все по-трудно да го намирам къде се е завряло;)


И още една Далчева мисъл във връзка с индивидуализма (която ме усмихна, защото съм несъвършена, колкото си искам)


Ако хората бяха съвършени, нямаше да се различават помежду си. Индивидуалността, изглежда, произхожда от несъвършенството.

Но системата е създадена без да се съблюдават човешките закони, заменени с юридически такива, за да се упражнява контрол и подчинение на малцинството над мнозинството. Така се стигна до абсурда, иначе социалния човек да търси уединение, за да оцелее психически. Няма нищо страшно. Адаптивните ни способности са големи. Ще оцелеем, но целта е да се усъвършенстваме и трансформираме, а това става само в самота. Така, че си на прав път, Доре!

Руми, мислила съм доста относно непригодността си, неприспособимостта, истински се измъчвах до един момент, въпрос на живот е, не искам да оцелявам, живея:)

Живота е една импровизация, в която добре е да не си вменяваме роли,на които да придаваме фундаментално значение, а именно с нефалшива скромност да изразяваме спонтанната си индивидуалност, пък какви точно сме, времето ще покаже.То и човек да си е въпрос на доказване.:)Дано днешните и утрешни поколения имат по- добрия шанс и база за утвърждаване!:)

Ужасно се крещи срещу нея... Аз също дълго съм си мислила, че съм непригодна и неприспособима... Това, което казваш "ставаш път в един момент, вървиш се" е всъщност силата на осъзнаването и постигнеш ли го, вече си Ти.
Благодаря ти! Радвам се на приятелите, които срещнах тук, всеки е част от мен...

чудесно е това, което си написала. Още повече докато си била само на 17 години... Писал съм доста по темата и няма да товаря пространството в блога ти с моите твърдения.

Хареса ми написаното от теб и ти пожелавам да съумееш да съхраниш баланса, който ти позволява да изразяваш най-доброто от себе си!

хей, Дея! хубаво е, че се обади - скоро вървях по трохите на твоите многоточия - клъв, клъв:))

Благодаря! Може да съм била и на 16 - там някъде - десети клас, бях доста критична, с остро чувство за справедливост и донякъде угнетена; досега малко или много ме е огладила реката на живота

поздрави, успех и на теб!

Бизкочова, явно твоя плитък мозък не схваща смисъла на казаното от мен. Ако всички бяха индивидуалисти, нямаше да има хорове, танцови състави, волейбол и т.н.т. Да не мислиш, че американските пишлемета не ги ръгат в организации, като пионерчета. Индивидуалиста е депресиран индивид, който кара само на лексотан и си е самодостатъчен. Схвана ли вече или още трябва да обяснявам? Всъщност постинга на Мартиники ме провокира да пусна един мой, който е пълен антипод на тоя.

Дълго време отказвах да смятам за верни нещата, които ще изложа тук, защото освен че по природа съм твърде далеч от тях и че душата винаги е склонна да съди другите по самата себе си, винаги съм бил разположен не да мразя, а да обичам хората. В крайна сметка опитът почти насила ме убеди в това и аз съм сигурен, че читателите, които по много и различни начини са общували с хората, ще признаят казаното от мен за истинно. Всички останали ще го счетат за прекомерно, докато опитът – ако изобщо им се отдаде случай наистина да придобият опит относно човешкото общество – не им отвори очите.
Казвам, че светът е съдружие на негодници против почтените хора, на най-низките против най-благородните. Когато двама или повече негодници се срещнат за първи път, те лесно и сякаш по някакви знаци се разпознават и веднага се спогаждат, и ако интересите им не си противоречат, те със сигурност са добре разположени един към друг и много се уважават. Когато даден негодник се договаря и търгува с други негодници, той най-често се отнася лоялно към тях и не ги мами, но когато има работа с почитани люде, е невъзможно да не злоупотреби с доверието им, а при сгоден случай и да не ги съсипе, дори когато има насреща си способни да си отмъстят хора със силен дух, защото се надява – а и почти винаги успява – да победи храбростта им с измама. Неведнъж съм виждал как изправени пред един по-страхлив и от тях негодник и един изпълнен със смелост човек, страхливците заставят от страх на страната на негодника: и дори винаги се случва така, че обикновените хора попадат в подобни ситуации, защото пътищата на смелия и почтен човек са известни и прости, докато тези на измамника са потайни и безкрайно разнообразни. Ала както всеки знае, непознатите неща плашат повече от познатите, лесно е да се предпазиш от отмъщението на благородните, от които самата низост и страх те спасяват, ала никой страх и никоя низост не е достатъчна, за да се измъкнеш от тайните преследвания или дори от явните удари на низки врагове. И ако във всекидневния живот малцина се боят от истинската смелост, то е, защото, лишена от всякакво самозванство, тя не е съпроводена от тъкмежа, който прави нещата страшни, и често даже не й вярват. От негодниците обаче се страхуват, защото те често минават за смели със самозванството си.
Бедните негодници са рядкост, защото, като оставим всичко друго настрана, когато някой почтен човек обеднее, това радва мнозина и никой не му помага, ала когато обеднее някой негодник, целият град му се притичва на помощ. Лесно можем да разберем причината за това: злочестините на нашия събрат и съратник ни засягат, защото ни изглеждат заплаха за самите нас и – стига да можем – охотно се мъчим да ги облекчим, защото да ги пренебрегнем, би означавало, че очевидно сме съгласни същото да се случи и на нас. Затова негодниците, които са най-многобройните и най-състоятелните на света, считат всеки от себеподобните си, макар и да го познават само косвено, за свой събрат и съратник, поради съществуващата между тях особена връзка, за която вече споменах. За тях е скандално някой, който е известен като негодник, да изпадне в нищета, защото светът, който винаги почита на думи добродетелта, в такива случаи лесно призовава към наказание, а последвалото порицание може да навреди на всички тях. Така че те са много вещи в избягването на подобни скандали и малко са случаите на закъсали злодеи, освен ако не става дума за съвсем невзрачни лица, които при несполука не съумяват по някакъв начин да си оправят нещата.
Добрите и великодушните, напротив, са тъй различни от мнозинството, че едва ли не ги смятат за създания от друг вид и вследствие на това не само не ги считат за събратя и съратници, но и ги изключват от участие в обществения живот, и както непрестанно е видно, те са толкова по-преследвани, колкото по-силни са духовната низост и злодейство на времето и народа, в които им е било съдено да живеят, защото както в телата на живите твари природата винаги се стреми да се очисти от флуидите и елементите, които не съвпадат със съставящите тези тела вълни, така и в човешките стълпотворения същата тази природа повелява всеки, който твърде много се различава от съвкупността – особено ако това различие е и противопоставяне, – да бъде прогонен или унищожен с всички средства. Най-мразени са винаги най-добрите и благородните, защото са искрени и наричат нещата с техните имена. Това е непростим грях за човешкия род, който мрази не толкова злосторника или самото зло, колкото този, който го назовава. Така че злосторникът често получава богатство, почести и власт, а назовалият го е качен на бесилото, защото хората са винаги готови да понесат всяко нещо от другите или от небето, стига то да им е било спестено на думи.